„Добрият лъжец втъкава толкова истина в платното, колкото успее“, казваше майка Гундринг.
— Да поиграем на гатанки, а? — продължи гигантът и започна да намотава на пръста си един дълъг прошарен кичур коса. — Как ли ми е името на мен?
Ярви преглътна. Нямаше нужда да гадае.
— Ти си Гром-гил-Горм, Трошач на мечове и правяч на сираци, крал на Ванстерланд.
— Позна! — плесна огромни длани Горм. — Но каква ще е наградата ти, още не е ясно. Аз съм крал на Ванстерланд и тези злощастни хорица тук, които твоите гетландци така свободно ограбиха, изклаха и взеха в робство и всичко това против волята на върховния крал, който поиска мечовете да се приберат. Обича той да ни пречи на развлеченията, но каквото такова. — Погледът му обходи разрушенията наоколо. — Струва ли ти се това тук справедливо, кухненски чирако?
— Не — изграчи Ярви и този път не му се наложи да лъже.
До краля пристъпи жена. Прошарената ѝ глава беше остригана до кожа, а дългите ѝ бели ръце бяха изрисувани до раменете в синьо. Част от символите Ярви разпозна, беше ги учил: диаграми за гадаене на бъдещето по звездите, кръгове в кръгове, показващи връзките между малките богове, и руни, описващи позволени и забранени времена, разстояния и количества. На едната ѝ ръка бяха нанизани пет елфически гривни — скъпоценни реликви от далечни времена, — златни, стоманени, инкрустирани с ярко стъкло и изписани със символи, чиито значения се бяха размили в дълбините на времето.
Ярви знаеше коя е тя, майка Скаер, пасторът на Горм. Същата, която изпрати гълъб на майка Гундринг с фалшиви обещания за мир и така подмами бащата на Ярви към смъртта му.
— И кой ще да е този крал на Гетланд, който заповядва подобно клане? — Гласът ѝ беше дрезгав и хриптящ, също като на гълъбите.
— Одем — отвърна Ярви и с болка осъзна, че това беше самата истина.
Устните ѝ се извиха като от погнуса:
— Значи лукавата лисица е убила брат си, вълка.
— Коварни зверове — въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. — Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.
— Ти уби крал Утрик. — Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.
— Така казват, значи? — Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. — Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? — Разсмя се и свали ръце. — Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам — не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.
Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.
— А, искаш тази дрънкулка, така ли? — Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. — Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.
Колко огромен изглеждаше на фона на светлото небе, с вееща се от вятъра коса и лъскава ризница и с тази приветлива усмивка на съсипаното от битки лице. На този гигант ли се закле да отмъсти? Той, получовек с тънка бяла ръчица? Ако не трепереше от студ и страх, сигурно щеше да избухне в смях от собствената си арогантност.
— Да бъде разпънат на брега и вътрешностите му пръснати за храна на враните — каза пасторът на Горм, без да откъсва сините си очи от Ярви.
— Винаги това казваш, майко Скаер. — Горм плъзна обратно кинжала в колана си. — Но враните никога не ми благодарят. Той е просто момче. Пък и това безчинство надали е негова идея. — Беше по-близко до истината, отколкото можеше да си представи. — Аз за разлика от доблестния крал Одем няма нужда да се доказвам, като убивам слаби и немощни създания.
— Ами правосъдието? — Пасторът обходи с поглед увитите в плащаници трупове и слепоочията ѝ заиграха. — Простолюдието жадува мъст.
Горм изпъчи устни и изпръхтя шумно.
— На простолюдието това им е работата, да жадуват. Нищо ли не си научила от Златната кралица, мъдрата красива Лейтлин? Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш? Сложете му нашийник и го водете при останалите.
Ярви изписка сподавено, когато един от воините го вдигна на крака, а втори щракна грубия нашийник от ковано желязо на врата му.
— Ако си промениш решението за ножа — провикна се след него Горм, като не спираше да се усмихва, — ела ме потърси. Желая ти всичко добро, кухненски чирако!