Но не дотам, че да откаже дажбата на ванстерландеца, в случай че му я предложеха.
— Тегли.
Не знаеше колко вечери вече падаше като труп, безчувствен и съсипан от изтощение, колко сутрини скимтеше от болка, докато разкършваше сковани от цял ден теглене на греблото ръце, и всичко това, за да посрещне нов ден на гребане и бич по гърба. Не знаеше колко дни бяха минали без друга мисъл в главата си освен тази за следващото загребване и изтегляне на греблото. Но накрая дойде вечерта, в която не затвори моментално очи и не потъна в безпаметен сън. Усещаше мускулите си стегнати, първите мехури по дланите се бяха спукали и бичът не го бе навестявал така често както преди.
„Южен вятър“ се полюшваше леко на котва в тесен проток. Валеше силно, платното беше свалено и опънато като заслон над палубата и капките барабаняха по него. На робите с умения бяха раздадени въдици и Рълф, един от тях, седеше прегърбен до дупката за греблото и мърмореше тихо на рибата.
— За човек с една ръка — каза Джоуд и веригата му издрънча, когато вдигна бос крак на греблото — днес греба добре.
— Хъ. — Рълф се изплю през дупката и сноп светлина от лъчите на баща Луна освети широката усмивка на четвъртитото му лице. — Май все пак ще излезе от теб полугребец.
И въпреки че единият беше роден на стотици мили от Ярви, а другият — десетки години преди него, въпреки че не знаеше за тях повече от това, което виждаше по лицата им, независимо че опъването на гребло на търговска галера не бе сред великите дела, с които да се гордее един син на крал Утрик от Гетланд, той почувства такъв остър прилив на гордост, че очите му почти се насълзиха. Странно, могъщо чувство на другарство се раждаше сред гребците.
Когато си окован до някого, когато споделяш с него храна и несгоди, бича на надзирателя и плесниците на майка Море, когато теглиш огромната дървена греда в същото темпо като него, а нощем се сгушваш в него срещу студа — само така опознаваш истински някого. Само след седмица между Джоуд и Рълф Ярви се чудеше дали някога бе имал двама по-добри приятели.
Това може би говореше по-зле за другарите от миналото му, отколкото за тези от настоящето.
На следващия ден „Южен вятър“ влезе в пристанището на Торлби.
През цялото време, докато Сюмаел, намръщена от покрива на пристройката на кърмата, направляваше с мъка „дебелата“ и неповратлива галера между корабите в пристанището и към пренаселените докове, Ярви си казваше, че е невъзможно настоящият му свят да е същият като този, в който беше крал. Но ето го тук. У дома.
Познатите сиви къщи се издигаха отпред по терасите на стръмните склонове на хълма, по-стари и по-величествени, колкото по-нагоре се вдигаше погледът му, отрупали прорязаната от тунели скала, черни силуети на фона на ясното небе, чак до крепостта, в която се беше родил и израснал. Видя шестостенната кула, в която беше стаята на майка Гундринг, там, където бе научил уроците ѝ, отговарял на загадките ѝ, там, където бе планирал щастливото си бъдеще като пастор. Видя медния купол на Залата на боговете, където бе сгоден за братовчедка си Изриун, където двамата държаха ръце под свещеното платно, където устните ѝ докоснаха неговите. Видя в подножието на хълма погребалните могили на предците си, пред тях, пред богове и хора бе положил клетвата си да отмъсти на убийците на баща си.
Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.
Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.
Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин наследник, храни ли гълъбите ѝ и носи ли ѝ вечерната чаша чай? Че как иначе?
Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият ѝ годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.
Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата ѝ хитрост и лукавост, хватката ѝ върху властта няма как да е същата без малката ѝ марионетка на малкото си столче в тронната зала.
Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.
Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.
— Какво те мъчи? — попита Джоуд.
— Това беше моят дом.
Рълф въздъхна.
— Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.
— Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.