Анкран отговаряше за склада и продоволствието на кораба и в неговите действия нямаше никаква справедливост. Спеше в склада, в средата на трюма под палубата и беше единственият роб, който редовно напускаше кораба. Негова работа беше купуването на храна и дрехи, въртеше сигурно по хиляда дребни мошеничества на ден — купуваше месото почти развалено, орязваше здраво дажбите на гребците, караше ги да кърпят стари дрехи чак докато не станеха съвсем на парцали — и делеше печалбата с Триг.
Всеки път, когато минаваше покрай пейката им, Рълф плюеше с дважди повече отвращение:
— За какво са му притрябвали на това крадливо копеле пари?
— Някои хора просто обичат парите — отвърна спокойно Джоуд.
— Дори робите?
— Робите имат същите апетити като останалите. Това, което им липсва, е възможността да им се отдадат.
— Самата истина — отвърна Рълф и се загледа замислено в Сюмаел.
Навигаторът прекарваше по-голямата част от времето си върху пристройките на носа и кърмата. Взираше се в карти и инструменти, в слънцето или звездите, докато пресмяташе на пръсти. Сочеше някоя скала или вълна, облак или течение и крещеше нареждания. Когато „Южен вятър“ беше в открито море, можеше да се движи свободно из кораба, но стигнеха ли пристанище, първата работа на капитана беше да заключи веригата ѝ за една желязна халка на пристройката на кърмата. Роб с нейните умения сигурно струваше повече от целия товар на кораба.
Понякога тя тръгваше безцеремонно през пейките, стъпваше по греблата, по главите на гребците дори, оправяше нещо по такелажа тук, пристягаше друго там, навеждаше се през борда и спускаше въже с навързани по него възли и тежести накрая, за да провери дълбочината. Единствения път, когато Ярви я видя да се усмихва, беше, когато стоеше на върха на една от мачтите с разрошвана от вятъра къса коса и наблюдаваше брега през лъскавия си меден далекоглед. Изглеждаше така щастлива, както той някога, седнал край огнището на майка Гундринг.
В момента плаваха покрай бреговете на Тровенланд — обсадени от гневни вълни, сиви скали, облизвани от морето сиви чакълести плажове, сиви градове със стражи в сиви ризници, които следяха с мрачни погледи от кейовете преминаващите кораби.
— Домът ми беше наблизо — каза Рълф, докато една облачна сутрин изкарваха греблата. Ръмеше и всичко беше покрито със ситни капчици вода. — На два дни път здрава езда във вътрешността. Имах добра ферма и къща с каменен комин. Добра жена, която ми роди двама добри синове.
— И как свърши тук? — попита Ярви, чоплейки кожените ремъци на изранената си лява китка.
— Бях боец — стрелец с лък, биех се с меч. През летните месеци участвах в набези по брега. — Той се почеса по масивната челюст, по която вече беше набола сива брада. Брадата му сякаш избиваше само час след бръснене. — Една дузина сезони служех при капитан на име Халстам, сговорчив добряк. Бях кормчия на кораба му и заедно с Хопки Кривите пръсти и Дженър Синия в продължение на няколко сезона си докарвахме добри пари от набезите. Достатъчно, че да изкарам цяла зима с крака пред огъня и добър ейл в чашата.
— Аз и пиенето не се спогаждаме, но ми звучи като щастлив живот — каза Джоуд, загледан в далечината. И в своето щастливо минало може би.
— Боговете обаче обичат да се присмиват на щастливеца. — Рълф се изхрачи шумно и запрати плюнката през борда. — Една зима, явно подпийнал повечко, Халстам падна от коня си и умря. Корабът му премина в ръцете на най-големия му син, Халмстам Младия, който беше съвсем друг тип човек — високомерен, много перчене и малко мозък в главата.
— Понякога баща и син не си приличат — промърмори Ярви.
— Хем знаех, че не е добра идея, но приех да съм му кормчия. Не бяха минали и две седмици откакто отплавахме, когато не послуша съвета ми и нападна прекалено добре въоръжен търговски кораб. В този ден Хопки, Дженър и повечето от останалите минаха през Последната врата. Аз бях сред малцината пленени и продадени в робство. Това беше преди две лета. Оттогава тегля греблото.
— Горчив край — каза Ярви.
— Много сладки истории свършват с такъв — обади се Джоуд.
Рълф вдигна рамене:
— Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. — Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. — Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.
— Значи не би избягал, ако можеше, така ли? — промърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.