— Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.
— Да не споменаваме тримата изчезнали гребци — избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. — Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.
— Дупката в корпуса е главният ни проблем — каза Анкран. — В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.
— Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?
Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.
— Тя принадлежи на шенд. — Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. — Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.
— Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! — Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. — Защо не търкаш, копеле такова?
Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание — приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.
Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.
Триг отключи няколко ключалки — същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, — окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стиснала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.
— Какво си се нахилил така? — попита го тя.
Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.
— Свободен съм от пейката — отвърна той.
— Хъ. — Тя повдигна вежди. — Не свиквай.
— Там! — чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.
Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.
Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въпреки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста — секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.
— Боговете да са ни на помощ — прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.
— Работете по-бързо — кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.
Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.
Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:
— Аз не бих спрял.
— Нито пък аз — обади се Джоуд. — Ще трябва да си помогнем сами.
Ярви просто кимна:
— Аз не бих помахал дори.
В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина — въоръжени до зъби — и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.
— Не спирай работа! — изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. — Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.
Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:
— Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.
— Какво ще правим тогава? — промърмори Анкран.
— Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. — Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. — А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. — Тя се изкикоти и отпи.