Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:
— Проклятие.
— Право на гостоприемство? — промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. — От тези диваци?
— Произношението ти е трагично. — Жената махна с ръце. — Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безопасност.
Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.
Свидур го изпроводи с поглед:
— Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.
Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.
— За беда, според наблюденията ми някои хора просто нямат насита.
— Така е. — Тя подпря лакът на коляното си, после брадичката на юмрука си и огледа съкрушените си воини, които насядаха обратно край огньовете. Един вече късаше мъх, с който да изтрие боята от тялото си. — Това трябваше да е печеливш ден за нас.
— Все още може да е. — Ярви се изправи и сплете пръсти пред гърдите си, точно както правеше майка му, когато започваше да се пазари. — Капитанът ми има нужда от някои неща, за които можем да се спазарим…
Грозни малки тайни
Каютата на Шадикшарам беше тясна и също толкова безвкусно обзаведена като дрехите ѝ. Трите тесни прозорчета не успяваха да се преборят с мрака, а окачените на гредите на тавана големи и малки торби хвърляха сенки навсякъде. Леглото ѝ, купчина от чаршафи, кожи и лекьосани възглавници, заемаше по-голямата част от пода. Останалата бе заета от огромен, обкован с желязо сандък. В ъглите се търкаляха празни бутилки. Миришеше на катран, сол, застояла пот и вкиснало вино. И въпреки това в сравнение с мястото, където живееше в момента Ярви — ако това въобще можеше да се нарече живот, — тя бе самото олицетворение на лукса.
— Кръпката няма да изкара дълго — казваше Сюмаел. — Трябва да се върнем в Скекенхаус.
— Хубавото на Разбито море е, че е кръгло. — Шадикшарам описа с бутилката кръг във въздуха. — В която и посока да тръгнем, все ще стигнем в Скекенхаус. Сюмаел примига озадачена:
— Да, но в единия случай за дни, а в другия за месеци!
— Ти ще се оправиш някак, винаги успяваш. Най-върлият враг на моряка е морето, счупено или не, дървото плава, нали така? Какво толкова трудно? Продължаваме. — Погледът ѝ се насочи към Ярви, който в този момент влизаше приведен под горния праг на ниската врата. — Ааа, моят емисар! Съдейки по това, че все още сме с кожи на гърбовете, вярвам, всичко е минало добре?
— Трябва да говоря с теб, капитане. — Ярви беше свел поглед към земята, както подобава на пастор, когато говори със своя крал. — Насаме.
— Хм. — Тя изпъчи напред долната си устна и прокара по нея пръсти като музикант по струните на арфа. — Винаги съм заинтригувана от искането за частна аудиенция от мъж, пък било то прекалено млад, сакат и толкова непривлекателен като теб. Връщай се към дъските и кълчищата, Сюмаел, искам до сутринта да сме на вода.
Слепоочието и челюстта на Сюмаел заиграха, когато тя стисна яростно зъби:
— На вода или под вода — чу я Ярви да сумти под нос, когато го избута с рамо на път към вратата.
— Е? — Шадикшарам отпи голяма глътка и дъното на бутилката ѝ изтрака, докато я слагаше на пода.
— Поисках от шенд правото на гостоприемство, капитане. Според традициите си те не могат да го откажат на никого, дори на непознат, стига да го поиска както подобава.
— Хитро — каза Шадикшарам и започна да събира черни и посивели кичури коса в шепите си.
— После преговарях за нещата, които ни трябват, и успях да се спазаря за отлична цена според мен.
— Още по-хитро — отвърна тя, докато намотаваше косата си в обичайната плетеница от кичури.
Сега обаче идваше моментът за истинската хитрост.
— Боя се обаче, че ти, капитане, няма да намериш сделката за така добра.
Очите ѝ се присвиха леко.
— И защо така?
— Твоят отговорник за склада и твоят главен надзирател си прибраха дял от печалбата ти.
Шадикшарам замълча и започна бавно и внимателно да забива една по една иглите за коса в плетеницата от кичури. Лицето ѝ остана непроменено, но Ярви изведнъж изпита усещането, че стои на ръба на бездънна пропаст.