Ярви стисна гневно юмруци. Естествено, успя само наполовина — палецът на сакатата му ръка просто се притисна в кривото чуканче на единствения пръст.
— Благодаря за окураженията, майко.
Ядосан, вечно ядосан. И винаги чак след като вече няма полза от гняв. Чу зад себе си тихите стъпки на чичо си.
— Знаеш, че майка ти те обича — прошепна той, сякаш говореше на плашливо жребче.
— Знам ли?
— Но сега тя трябва да е силна. За теб. За земята ни. За баща ти.
Ярви отмести очи от лицето на баща си и ги спря на това на чичо си. Толкова еднакви и същевременно така различни.
— Благодаря на боговете, че те има — каза той и думите заседнаха в гърлото му.
Поне един човек в това семейство го беше грижа за него.
— Съжалявам, Ярви. Наистина. — Одем сложи ръка на рамото му и в очите му имаше сълзи. — Но Лейтлин е права. Трябва да постъпим така, както е най-добре за Гетланд. Трябва да загърбим чувствата си.
Ярви пое дълбоко дъх:
— Знам.
Неговите чувства бяха загърбени откакто се помнеше.
Как да победиш
Ярви трябваше да положи усилия, за да сподави напушилия го смях, когато чу оръжейника да го нарича така. Вероятно всеки от четирийсетината млади воини отсреща трябваше да направи същото. Със сигурност, ако не сега, то после, когато видеха как се бие новият им крал. Безсъмнено, когато това станеше, на Ярви съвсем нямаше да му е до смях.
Сега те бяха негови поданици, естествено. Негови слуги. Неговите воини, готови да дадат живота си за него. При все това сега те изглеждаха като люти врагове, дори повече отколкото си ги спомняше от моментите, в които като момче трябваше да се изправя срещу тях.
Той още се чувстваше като момче. Повече от всякога досега.
— За мен е чест.
Когато излезе от редицата и пристъпи в тренировъчния квадрат, Киймдал нямаше вид на човек, за когото е чест. Движеше се с лекота — явно дългата ризница му причиняваше същото неудобство като леката нощница на девойка. Взе щит и дървен меч и го накара да свисти, разсичайки въздуха с няколко страховити замаха. Въпреки че беше само година по-голям, изгледаше пет години по-възрастен от Ярви — половин глава по-висок, значително по-широкоплещест и с набола по масивната челюст рижа брада.
— Готов ли си, кралю мой? — прошепна Одем в ухото на Ярви.
— Повече от очевидно, не — изсъска в отговор Ярви.
Нямаше изход от положението. От краля на Гетланд се очаква да е примерен син на майка Война, без значение колко непригоден е за целта. Трябва да докаже на воините около квадрата, че е нещо повече от едноръко недоразумение. Трябва да намери начин да победи в този двубой. „Винаги има начин“, казваше майка му.
Но при все хубавия си глас и певческите си умения, острия си ум и състраданието си — просто не виждаше такъв.
Днес тренировъчният квадрат беше очертан на плажа — дълги осем крачки страни и по едно копие, побито в пясъка във всеки ъгъл. Всеки ден избираха различно място за него — на скалите, в гората, сред блатата, на някоя от тесните улички на Торлби, дори в реката — защото истинският гетландец трябва да е еднакво подготвен за бой независимо от това къде стои. Или еднакво неподготвен — в случая на Ярви.
Но повечето битки в земите около Разбито море се водеха по нагънатата брегова ивица, ето защо на брега тренираха най-често, в резултат на което на Ярви му беше дошло до гуша от това да пълни уста с пясък в опитите си да изтегли заедно с останалите кораба на брега. Когато майка Слънце се скриваше зад хълмовете, ветераните се биеха нагазили до колене в прибоя. Но сега беше отлив и брегът представляваше широка гладка ивица от пясък, нашарена от лъскави като огледала локви, и единствената влага беше онази, довяна от соления вятър, и тази от потта, бликаща от Ярви, заради непознатата тежест на ризницата.
О, богове, как само мразеше тази ризница. Как мразеше мастър Хъннан, оръжейника, който в продължение на години беше негов пръв мъчител. Как ненавиждаше мечове и щитове, каква омраза питаеше към тренировъчния квадрат и всичките воини, които се чувстваха като у дома си в него. Но от всичко най-много ненавиждаше собственото си жалко подобие на ръка, заради което никога нямаше да бъде един от тях.
— Внимавай с краката, кралю мой — прошепна Одем.
— Краката са най-малкият ми проблем — сопна се Ярви. — От тях поне имам два.
От три години почти не беше хващал меч. Беше прекарвал цялото си време в стаята на майка Гундринг, изучавайки употребата на билки и езиците на хората от всевъзможни далечни земи. Учеше имената на малките богове и наблягаше усърдно върху краснописа. А докато той се беше учил как да лекува рани, тези момчета — тези мъже, осъзна той и в гърлото му се надигна неприятно чувство — бяха влагали всичкото си старание в ученето на това как да ги причиняват.