Често мислеше за Изриун, опитваше се да си спомни уханието ѝ, когато се доближи до него, извивката на устните ѝ, когато се усмихна, как сияеше слънцето през косата ѝ, когато застана на вратата на Залата на боговете. Оскъдни спомени, прехвърляни наум отново и отново, докато накрая не се протриха и изтъняха като дрипите на просяк.
Обещана ли е вече на по-добър съпруг? Усмихва ли се другиму? Целува ли друг любим? Ярви стисна зъби. Трябва да се върне у дома.
Всеки свободен момент прехвърляше наум планове за бягство.
Когато спряха до едно тържище, чиито постройки бяха така нескопосано скалъпени, че човек рискуваше да се сдобие с треска само вървейки покрай тях, той посочи на Триг една прислужница и докато надзирателят беше зает да я зяпа, успя да скрие между току-що закупената сол и подправки една специална придобивка. Достатъчно листа сплетница, за да замае главите на всички надзиратели на кораба, дори да ги приспи за кратко, ако докараше правилната доза.
— Какво става с парите, момче? — Изсъска в ухото му Триг, докато вървяха обратно към „Южен вятър“.
— Всичко съм намислил, скоро — усмихна се непринудено Ярви и си представи как премята през борда тялото на приспания Триг.
Беше много по-ценен, уважаван и ако трябваше да бъде честен — успешен като отговорник за склада, отколкото като крал. Сега гребците ядяха добре, носеха по-топли дрехи и не пропускаха да изразят одобрението си всеки път, когато минаваше по пътеката между пейките. Докато бяха на вода, можеше да се движи свободно из кораба, но също като скъперник, сдобил се с малко печалба, тази свобода само изостри апетита му за повече.
Когато беше убеден, че никой не го гледа, Ярви пускаше коричка хляб до ръката на Нищо, който мигновено я грабваше и скриваше някъде из дрипите си. Веднъж, когато погледите им се срещнаха и той не видя нищо човешко останало в тези хлътнали, яростно святкащи очи, се замисли дали търкачът на палубата е способен да изпита признателност.
„Човек върши добрини заради себе си, не за благодарността на другите“, казваше майка Гундринг и Ярви продължи да пуска коричките хляб всеки път, когато му се отдаваше възможност.
Шадикшарам не пропусна да отбележи със задоволство нарасналата тежест на кесията си и с още повече задоволство — подобрението на виното в бутилката си. Последното Ярви дължеше отчасти на впечатляващите количества, които купуваше.
— Това е много по-добра реколта от тази, която ми носеше Анкран — промърмори тя и се загледа в червената течност през стъклото.
— Достойна за капитан с твоите постижения.
Ярви се поклони дълбоко. Зад престорената усмивка мислите му препускаха. Когато седнеше отново на Черния трон щеше да се погрижи главата ѝ да украси Пищящата порта, а прокълнатият ѝ кораб да стане на пепел.
Понякога, когато се спускаше нощта, тя протягаше крак и Ярви събуваше един по един ботушите ѝ, а тя занареждаше някоя от историите от славното си минало. С всяко следващо разказване имената и местата се сменяха безогледно. После му казваше какво добро и кадърно момче е и ако извадеше късмет, му позволяваше да обере останките от вечерята ѝ, като не забравяше да му напомни, че това нейно милостиво сърце един ден ще я затрие.
Когато Ярви успяваше да се удържи да не натъпче остатъците набързо в устата си още там, намясто, той ги даваше скришом на Джоуд, който от своя страна ги поделяше с Рълф. През това време Анкран седеше между двама им, намръщен и вторачен в празното пространство пред себе си. По остриганата му до кожа глава имаше белези от последното бръснене, а покритото му с корички и рани лице беше придобило други черти след недоразумението с ботуша на Шадикшарам.
— О, богове — изръмжа Рълф веднъж. — Махни този двурък идиот от греблото и ни върни Йорв!
Гребците наоколо избухнаха в смях, а Анкран продължи да седи, вперил поглед пред себе си, неподвижен като статуя, и Ярви се замисли дали в момента не повтаря наум своята клетва за отмъщение. Когато вдигна поглед, видя Сюмаел да го наблюдава от напречната греда на мачтата. Напоследък непрекъснато го гледаше, държеше го под око, преценяваше го като карта и се мръщеше, сякаш не беше доволна от нещо по нея. Въпреки че нощем бяха оковани на една и съща халка пред капитанската каюта, освен някое случайно сумтене или ръмжене не бяха разменили и дума.
— Почвайте да гребете — кресна Триг, докато минаваше по пътеката, изблъска с рамо Ярви от пътя си и той се блъсна в греблото, зад което доскоро седеше.
Очевидно освен с приятели се беше сдобил и с врагове.
Но както казваше майка му: „Враговете са цената на успеха.“