— Ботушите, Йорв!
Ярви се сепна и подскочи рязко. Беше се отнесъл в мисли, както често напоследък, и те го бяха отвели далеч оттук. Към склона на хълма над бащината погребална могила, където пред боговете се закле да отмъсти за него. Към върха на кулата в Амвенд. Към миризмата на изгоряло, изпълнила ноздрите му. Към благата усмивка на чичо му.
„От теб щеше да излезе чудесен шут.“
— Йорв!
Измъкна се от завивката си, надигна се и притегли дългата верига след себе си. Прекрачи увитата в завивката си Сюмаел, която промърмори нещо в съня си. С напредването им на север беше застудяло. Във вятъра се стелеха снежинки, които белееха по кожите, с които се бяха завили гребците. Двамата надзиратели на пост се бяха отказали да обикалят и стояха в предната част на кораба, надвесени над един мангал до капака на палубата, под който беше стълбата за слизане в трюма, с огрени в оранжево лица.
— Тия ботуши струват повече от теб, проклетнико!
Шадикшарам седеше на леглото си. Очите ѝ лъщяха насълзени. Навеждаше се и се опитваше да докопа ботуша си, но беше толкова пияна, че не можеше да го уцели. Когато го видя да влиза, се отказа и се просна по гръб на леглото.
— Да сложиш една ръка за помощ, а?
— Стига да не искаш две — отвърна Ярви.
Тя се задави от смях.
— Хитроумно сакато копеленце си ти, а? Кълна се, боговете те изпратиха. Изпратиха те… да ми събуваш ботушите.
Кискането ѝ премина в хъркане и докато Ярви успя да се пребори с втория ботуш и вдигна крака ѝ на леглото, тя спеше дълбоко. Главата ѝ беше килната силно назад и един кичур коса подскачаше над отворената ѝ уста при всяко хъркане.
Ярви остана намясто, закован като камък. Горното копче на ризата ѝ беше разкопчано и златната верижка се беше изхлузила навън. Върху кожата до шията ѝ проблясваше ключът за всяка ключалка на кораба.
Ярви извърна поглед към вратата — беше открехната и през процепа се виждаха прехвърчащи снежинки. Отвори капачето на газения фенер, духна фитила и каютата потъна в мрак. Рискът беше огромен, но когато човек е притиснат от времето, просто трябва да хвърли заровете.
„Мъдрият не бърза, изчаква търпеливо, но никога не пропуска удобния момент.“
Целият настръхнал, Ярви пристъпи леко към леглото и подпъхна дланта на сакатата си ръка под главата на Шадикшарам.
Повдигна я бавно и много внимателно и се изненада колко тежеше. Когато тя изхърка и лицето ѝ потрепна, беше сигурен, че ей сега ще отвори очи. Вече виждаше как ботушът ѝ размазва лицето му също като лицето на Анкран.
Пое дълбоко въздух, протегна ръка към ключа, който в този момент бе осветен от лъч светлина от баща Луна, промушил се през един от тесните прозорци. Пресегна се колкото можа… но пръстите му не достигаха до него.
Усети задушаващо стягане около шията си. Веригата му се беше закачила за нещо. Обърна се с намерението да я откачи и замръзна от изненада. Сюмаел стоеше на прага, стиснала решително зъби, сграбчила с две ръце веригата му и дърпаше.
За момент двамата замръзнаха един срещу друг. После тя започна да тегли.
Ярви пусна главата на Шадикшарам колкото внимателно успя, сграбчи веригата си със здравата ръка и започна да дърпа обратно. Сюмаел затегли още по-силно. Нашийникът се впи в шията на Ярви, брънките на веригата се врязаха в дланта му, трябваше да прехапе устни, за да не извика от болка.
Беше точно като надпреварата по теглене на въже, която момчетата в Торлби често устройваха на брега, само дето този път противникът му не само беше с ръка повече от него, ами и въжето беше завързано за шията му.
Започна да се дърпа и извива, но Сюмаел беше прекалено силна за него и бавно и постепенно го повлече към вратата. Ботушите му се пързаляха по пода, единият закачи празна бутилка и я изтърколи настрани, накрая тя сграбчи Ярви за нашийника, издърпа го навън от каютата и го притегли към себе си.
— Проклет глупак! — изсъска озъбена в лицето му. — Смъртта ли си търсиш?
— Теб какво те е грижа? — изсъска на свой ред Ярви.
Пръстите ѝ бяха побелели върху нашийника му, той я сграбчи за китката и стисна колкото сили имаше.
— Грижа ме е, че когато откраднеш ключа на капитана, ще сменят ключалките, глупако!
Двамата замълчаха и продължиха да се гледат навъсено. И изведнъж Ярви осъзна колко близо бяха един до друг. Достатъчно, че да види гневните бръчки между веждите ѝ и лъскавия зъб през цепката на устната ѝ, да долови топлината ѝ. Толкова близко, че да усети забързания ѝ дъх по лицето си, миришеше малко на вкиснато, но въпреки това не беше неприятен. Толкова близо, че можеше да я целуне. Явно в този момент тя осъзна същото, защото пръстите ѝ пуснаха нашийника му, все едно беше нагорещен, и тя отскубна ръка от неговата.