— Но те ще умрат.
Гласът му бе изтънял и пресипнал.
— Смърт чака всички ни.
Нищо сграбчи Ярви за нашийника, изправи го на крака и го изхвърли през борда. И за пореден път майка Море го пое в ледената си прегръдка.
Част III
Дългият път
Според обстоятелствата
Някой зашлеви Ярви през лицето. Той видя ръката, чу звука, но почти не усети удара.
— Тичай — изсъска Джоуд в лицето му. Най-близкото до тичане, което успя да постигне, беше забързана завалена походка и много треперене. Влачещата се зад гърба му верига и подгизналите дрехи тежаха повече с всяка крачка. Чакълът сякаш засмукваше пълните му с вода ботуши. Спъваше се постоянно, но всеки път, когато падаше, нечии силни ръце го вдигаха обратно на крака и го изтикваха отново напред в тъмнината.
— Не спирай — изръмжа Рълф.
Когато наближи върха на покрития със сняг склон над плажа, Ярви се извърна през рамо:
— Богове — изпелтечи той през тракащите си зъби. Майка Море поглъщаше лакомо „Южен вятър“. Пристройката на носа беше обвита в пламъци, такелажът представляваше плетеница от огнени черти в тъмнината, върхът на мачтата, където обичаше да седи Сюмаел, гореше. Пейките, където Ярви седя и греба неуморно, бяха под вода, а преплетените едно в друго гребла стърчаха нагоре като краката на преобърната по гръб буболечка. От пристройката на кърмата над водата стърчеше само един ъгъл, по който танцуваха отблясъци от пламъците. Трюмът, складът и капитанската каюта вече бяха част от дълбините.
На брега и на пристана имаше хора, Ярви видя тъмните фигури как се оглеждат. Изплъзнали се от меча на Нищо надзиратели? Незнайно как освободили се от веригите роби? Струваше ли му се, или наистина чуваше заглушени от воя на вятъра викове? И писъци през пращенето на пламъците? Нямаше как да знае кого съдбата бе избрала да спаси от огън и вода, кой беше жив и кой — мъртъв, но така или иначе, беше толкова премръзнал, че нямаше сили да се радва на собственото си избавление, камо ли да тъжи за чуждата гибел. Безсъмнено съжаленията за това нямаше да се забавят.
Стига да изкараше нощта.
— Продължавай — каза Сюмаел.
Изтикаха го нагоре през билото и той се изтъркаля от другата страна. Изпързаля се надолу по склона и когато най-после спря, гърбът му пареше от студа, а леденият дъх, който успяваше да си поеме, пронизваше гърлото му като кинжал. Зърна четвъртитото лице на Рълф, огряно от оранжева светлина от едната страна, после изпитото лице на Сюмаел, треперещо, осветено от лъчите на баща Луна.
— Оставете ме — опита се да каже той, но устата му беше прекалено изтръпнала и скована, сякаш дори зъбите му бяха премръзнали.
Не успя да изговори думите, само изпусна облаче пара през устните си.
— Бягаме заедно — каза Сюмаел. — Такава беше уговорката, нали?
— Мислех, че с нея е свършено, когато Триг започна да ме души.
— О, няма да се отървеш така лесно от обещанието си. — Тя го сграбчи за китката на сакатата ръка. — Ставай.
Бе предаден от семейството си, от собствения си народ, а получи преданост от няколко роби, които не му бяха длъжни с нищо. Почти се разплака от тази абсурдна проява на лоялност, но не пророни сълзите, нещо му подсказваше, че ще има повече нужда от тях по-късно.
Успя да се изправи с помощта на Сюмаел. С подкрепата на Джоуд и Рълф затътри отново крака. Не мислеше накъде върви, нито го беше грижа, важното бе потъващият „Южен вятър“ да е зад гърба му. Усещаше нещо мокро и ледено да жвака в ботушите му, а вятърът го пронизваше до кости през мокрите дрехи, все едно въобще не съществуваха.
— Трябваше ли да изберете да бягате на най-студеното място на света? — изръмжа сърдито Рълф. — Че и в най-студеното време от годината?
— Имах по-добър план. — Сюмаел също не звучеше очарована от този развой на събитията. — Ама той потъна с „Южен вятър“.
— Понякога плановете трябва да се напасват според обстоятелствата — каза Джоуд.
— Напасват? — изръмжа отново Рълф. — Този лежи на земята натрошен на парчета, какво напасване?
— Вижте там — посочи с премръзналия показалец на сакатата си ръка Ярви. Отпред имаше чепато недорасло дърво, чиито клони се открояваха ясно в тъмнината заради натрупания по тях сняг. По дънера му блещукаше оранжева светлинка. Не знаеше дали да вярва на очите си, но въпреки това се завтече натам с всички сили. В момента дори надеждата за огън беше в състояние да го стопли.
— Чакайте — изсъска Сюмаел и закова на място. — Не знаем кой…