— Трима за на запад. — Анкран се усмихна, сигурно за първи път след като Шадикшарам му изби предните зъби. — Ами ти, големи братко?
— Хм. — Джоуд подпря брадичка на огромния си юмрук и огледа замислено насядалите около огъня. — Хъ. — Погледът му обходи отново един по един хората и накрая спря на инструментите на Сюмаел. — Еее. — Той сви рамене и пое дълбоко дъх. — Рълф, няма друг, когото да искам повече зад гърба си по време на бой. Но когато става дума за стигане от едно място до друго… вярвам на Сюмаел. Аз тръгвам на запад. Ако тя е готова да ме приеме.
— Когато завали сняг, може да държиш щита си над главата ми — отвърна тя.
— Побъркали сте се до един! — Рълф стовари тежка длан на рамото на Ярви. — Изглежда, ще сме само двамата с теб, Йорв.
— Поласкан съм от предложението… — Ярви се измъкна изпод ръката на Рълф, оставяйки там и заетия назаем овчи елек и се зае да навлича ризата си. Не беше напълно изсъхнала, но ставаше. — В момента най-важното е да останем заедно. Или оставаме заедно, или умираме поотделно. — Не спомена за другите важни неща като връщането на трона си и изпълнението на клетвата си за мъст, които го чакаха в Гетланд. Знаеше, че колкото по-дълго чакаха, толкова по-малки бяха шансовете му да ги постигне. — Всички тръгваме на запад. — Той се усмихна широко на Рълф и на свой ред го плесна дружески по рамото със здравата си ръка. — Молех се за по-млади съратници, но съм склонен да приема каквото ми се предлага.
— Богове! — Рълф притисна длани в слепоочията си. — Ще съжаляваме за това.
— Още една причина да съжалявам е нищо работа, ще прави компания на останалите. — Нищо се вторачи в тъмнината, все едно виждаше призрачни видения от другата страна на огъня. — Имам толкова много от тях.
Свобода
Сюмаел наложи убийствено темпо и те тръгнаха по определения от нея курс така безропотно, както доскоро гребяха по него. Напредваха трудно през нагънатия терен, през черна скала и бял сняг, където ниските дървета бяха превити от напорите на вятъра и застинали във всевъзможни измъчени пози, наподобяващи вяли поклони към морето.
— Колко крачки са до Ванстерланд? — провикна се Рълф. Сюмаел спря да провери по инструментите, размърда устни, пресмятайки наум, загледа се в размазаното светло петно, което представляваше в момента майка Слънце на стоманеносивото небе, и продължи, без да отговаря.
Малцина от обитателите на крепостта в Торлби биха оценили влажното вълнено платно, донесено от Нищо като съкровище, но в момента то беше най-ценната им придобивка. По-завистливо от пирати, поделящи плячка, нарязаха половината на ленти, които увиха около себе си под дрехите, намотаха около главите си, натъпкаха в ботушите си. Другата половина Джоуд носеше на рамо, за да я използват като завивка нощем. Не страдаха от заблуди, знаеха, че щеше да ги предпази колкото тъмнината, но бяха благодарни и на толкова малко.
Толкова малко в момента беше разликата между живот и смърт.
Редуваха се да проправят път начело на колоната. Джоуд вървеше и разриваше снега, без да се оплаква. Рълф си изкарваше гнева върху него, все едно беше стар враг. Анкран залиташе, обгърнал с ръце раменете си. Нищо вървеше вдигнал гордо глава, стиснал здраво меча, все едно и той като него беше от стомана и ни студ, ни жега можеха да го уплашат, дори след като въпреки молитвите на Ярви снегът започна да се сипе и трупа по раменете му.
— Просто прекрасно — промърмори Рълф и вдигна очи към небето.
— В наша полза е — каза Анкран. — Затрупва следите ни, ще ни скрие. С малко късмет бившата ни господарка ще реши, че сме замръзнали, и ще се откаже.
— А с още по-малко наистина ще замръзнем — промърмори под нос Ярви.
— Така или иначе, никой не го е грижа — каза Рълф. — Никой не е толкова луд, че да тръгне след нас в това време.
— Ха! — викна Нищо. — Шадикшарам е точно толкова луда. — Той преметна през рамо тежката си верига и отмина напред, слагайки край на разговора така безцеремонно и окончателно, както беше сложил край на онези надзиратели, застанали насреща му на палубата на „Южен вятър“.
Ярви извърна поглед през рамо и се загледа във виещите се в далечината следи, които бяха оставили. Зачуди се кога ли щеше да открие останките от кораба си Шадикшарам. После се замисли какво щеше да направи след това. Накрая преглътна тежко и забърза след останалите.
По пладне, когато майка Слънце достигна мижавия си зенит — малко над рамото на Джоуд — и удължи сенките зад мъчително влачещата се колона, спряха за почивка и се скупчиха в плитка падина.