— Храна — каза Сюмаел, давайки глас на мислите на всички.
Никой не побърза с проявите на щедрост. Знаеха, че тук храната е по-ценна от злато. Накрая Анкран изненада всички, като пръв бръкна под кожите, в които се беше увил, и измъкна пакет осолена риба.
— Мразя риба — сви рамене той.
— Онзи, който щеше да ни умори от глад, сега ни храни — каза Рълф. — Кой казва, че няма справедливост на този свят?
Той на свой ред извади няколко сухара, видели далеч по-добри дни. Сюмаел се включи с два корави хляба.
Ярви разпери празни ръце и се усмихна:
— Смирено благодаря за… тази проява на щедрост…?
Анкран разтърка счупения си нос:
— Смиреността ти ме стопля. Ами вие двамата?
Джоуд сви рамене:
— Нямах много време да се подготвя.
— Аз донесох ножа — каза Нищо и вдигна меча.
Шестимата огледаха замислено оскъдното си продоволствие — не стигаше за едно прилично ядене.
— Предполагам, аз ще съм майката — каза Сюмаел.
Докато Ярви я гледа как отрязва шест безмилостно еднакви и ужасяващо тънки филии, разбра как се чувстваха кучетата в тронната зала на баща му, чакайки да им подхвърлят остатъците от масата. Рълф погълна своята на две хапки и се вторачи в Анкран, който, притворил блажено очи, дъвчеше всяка троха по десет пъти, преди да я преглътне.
— Само толкова ли? — попита Рълф.
Сюмаел стисна зъби, уви всичко накуп и без да продума и дума, прибра в пазвата си скъпоценния пакет.
— Триг започва да ми липсва — каза натъжен той.
От Сюмаел би излязъл добър пастор. Беше запазила самообладание и проявила достатъчно разум да вземе две от празните бутилки на Шадикшарам, преди да се измъкне от кораба. Сега ги пълнеха със сняг и се редуваха да ги носят в пазвите си. Ярви бързо научи, че е добра идея да пиеш на малки глътки и не много често. Пикаенето изискваше размотаване на дрехи, което в този студ беше равносилно на героизъм, отбелязван от останалите с одобрително мърморене — искрено при това, защото знаеха, че рано или късно, ще дойде и техният ред да изложат задни части на милостта на пронизващия вятър.
Въпреки че се точеха мъчително като месеци, дните бяха кратки и вечерите идваха бързо. Тъмнината се спускаше и в небесата пламваха огньове от звезди — светещи завъртулки, искрящи снопове, горяха ярки като очите на богове. Сюмаел сочеше едно или друго чудато съзвездие. Знаеше името на всяко — Плешивия тъкач, Криволичещия път, Странник на портата, Ядяча на сънища — и докато ги казваше, се усмихваше и в гласа ѝ имаше нещо, което Ярви не беше чувал преди — щастие. То караше и него да се усмихва.
— А сега колко крачки остават до Ванстерланд? — попита я.
— Достатъчно. — Тя сведе отново поглед към хоризонта и радостта изчезна от лицето ѝ. Забърза отново напред.
Ярви я догони:
— Още не съм ти благодарил.
— Предлагам да изчакаш, докато сме сигурни, че няма да свършим като две парчета замръзнало месо.
— Е, тъй като може да не ми се отдаде такава възможност… благодаря ти. Можеше да оставиш Триг да ме убие.
— Ако бях спряла да помисля, щях.
Не можеше да я вини за това. Зачуди се какво би направил на нейно място, ако не той, а тя беше в ръцете на Триг, и не остана доволен от отговора.
— В такъв случай се радвам, че не спря да помислиш.
Тя не отговори. Продължиха да вървят в мълчание, нарушавано единствено от скърцането на снега под ботушите им. Тогава Ярви я видя да го гледа свъсила вежди през рамо.
— Аз също — отвърна тя, преди да извърне глава.
На втория ден се шегуваха, за да поддържат духа.
— Анкран, пак се стискаш с дажбите! Я дай насам печеното прасе!
Засмяха се с глас.
— Да се надбягваме до Вулсгард! Последния на градските порти го продаваме и си купуваме ейл!
Разнесе се кикот.
— Надявам се, като ни настигне, Шадикшарам да носи вино.
Този път имаше само усмивки.
Когато на третия ден изпълзяха изпод жалката завивка на зазоряване, ако лекото просветляване на хоризонта можеше да се нарече така, всички бяха в лошо настроение.
— Писна ми от дъртаци, които ми се пречкат в краката — изграчи сърдито Нищо, когато се спъна за трети път в петата на вървящия пред него Рълф.
— Не съм сигурен, че ми допада зад гърба ми да върви ненормалник с меч в ръка — кресна през рамо Рълф.
— Сигурно го предпочиташ между плешките си тогава.
— На колко сте години вие двамата, а се държите като деца? — Ярви си проправи път през колоната и тръгна между тях. — Трябва да си помагаме един на друг, иначе зимата ще ни затрие всичките.