— Няма да споря! — изрева през рамо Джоуд.
— Трябва ни дълбок сняг!
— Сняг колкото искаш! — извика отзад Анкран.
Дотътриха се до дъното на тясно сухо дере — най-близкото до склон, което Ярви можеше да се надява да открие в почти непрогледните талази на снега, превърнали фигурите на останалите в призраци. Клекна и започна да копае като заек, избутвайки назад снега между краката си. Прокопа тунел право надолу и достатъчно дълбок, че да се побере целият в него, и когато се увери, че е така, започна да копае нагоре. Дланите му пареха от студа въпреки намотаните около тях вълнени ленти от платното, мускулите на ръцете му изгаряха от умора, но той продължи все така настървено. Копаеше така, все едно животът му зависеше от това.
Защото зависеше от това.
Сюмаел пропълзя след него. Ръмжеше през зъби и използваше брадвичката си като лопата. Заедно разшириха дупката и оформиха площадка, после кухина, накрая малка пещера в снега. Анкран пропълзя вътре и натикал език в дупката в предните си зъби, започна да изгребва навън изкопания сняг. Следващият в тъмната хладна камера беше Рълф, след него Джоуд намърда едрото си телосложение в разрастващата се пещера. Накрая Нищо подаде глава през отвора.
— Уютно — каза той.
— Трябва да държим входа чист — промърмори Ярви, — иначе до сутринта ще сме погребани.
Облегна се на стената от отъпкан сняг, размота бавно вълнените парчета от ръцете си и задуха в шепи. Вече му липсваха достатъчно пръсти: не можеше да си позволи да изгуби повече.
— Къде научи това? — попита Сюмаел, докато сядаше до него.
— Баща ми ме научи.
— Да му благодариш, като го видиш.
Анкран се намести удобно. Бяха притиснати един в друг, натикани натясно, но това можеше да се каже за последните няколко дни като цяло. В тази дива пустош помежду им нямаше място за гордост, за лоши чувства или вражди.
Ярви притвори очи и се замисли за баща си, както го видя за последно — студен и блед върху каменната плоча.
— Баща ми е мъртъв.
— Съжалявам — чу отстрани плътния боботещ глас на Джоуд.
— Хубаво, че поне един от двама ни съжалява.
Ярви отпусна надолу ръка и със закъснение осъзна, че дланта му лежи върху тази на Сюмаел — усети обърнатите ѝ нагоре пръсти в шепата си. Усещането беше приятно, допирът им беше топъл върху дланта му. Не отдръпна ръката си. Нито тя своята.
Ярви бавно обгърна с пръсти ръката ѝ.
Шестимата мълчаха, а вятърът стенеше тихо в прохода на убежището им. Чуваше тежкото дишане на останалите и скоро се почувства уютно под камарата сняг над главата си, почти толкова, колкото до огъня на Анкран първата вечер.
— Дръж.
Той почувства дъха на Сюмаел по лицето си и усети пръстите ѝ върху китката си. Отвори рязко очи, но не можеше да види ясно лицето ѝ в тъмното.
Тя извъртя нагоре дланта му и притисна нещо в нея. Нещо меко, миришещо на вкиснато, наполовина размито на каша, наполовина замръзнало. Беше хляб и, о, богове, колко благодарен бе да го получи.
Седяха притиснати един в друг, дъвчеха оскъдните си дажби ако не със задоволство, то поне с облекчение, един по един преглътнаха, вътре стана тихо и спокойно и Ярви се запита дали смее да хване отново ръката на Сюмаел.
Но тогава тя каза:
— Това беше последната храна.
Отново стана тихо, но този път тишината не беше успокояваща.
— Колко остава до Ванстерланд — чу се приглушеният глас на Рълф.
Никой не му отговори.
По-добрите мъже
— Гетландци са по-добрите мъже — изграчи запъхтян Нищо. — Бият се като един. Ти пазиш с щита си този до теб, а той теб с неговия.
— Гетландци? Пфу! — избълва облак пара Рълф, докато изкачваше запъхтян склона зад Сюмаел. — Стадо проклети блеещи овце, подкарани към касапина! А като този до теб падне, тогава какво? Тровенландци имат огън в сърцата!
Спореха така през целия ден. Лъкът или мечът е по-силното оръжие. Дали Хеменхолм е на юг от остров Гренмер. Боядисаното или омасленото дърво се радва на повече обич от майка Море и следователно е по-добро за направата на кораб. Ярви не знаеше откъде намираха сили да спорят. Той едва успяваше да си поеме дъх.
— Тровенландци? — изграчи на свой ред Нищо. — Пфу! А когато огънят угасне, тогава какво?
Първоначално всеки излагаше аргументите си, после започнаха да се повтарят, само че по-настоятелно, и накрая спорът им се превърна в най-обикновено съревнование по презрително ръмжене. От това, което Ярви беше чул от напускането на „Южен вятър“ до момента, никой от двамата не беше готов да приеме и частица от мнението на другия.