Бяха минали три дни, откакто свършиха храната, и гладът се беше наместил в стомаха му като огромна болезнена бездна, която поглъщаше безследно всякаква надежда. Когато сутринта размота парчетата корабно платно от ръцете си, едва ги позна — бяха едновременно сбръчкани и подути. Пръстите му бяха придобили восъчен цвят, бяха изтръпнали и всеки допир предизвикваше бодежи. Вече дори бузите на Джоуд бяха хлътнали. Анкран куцаше. Опитваше се да го крие, но безуспешно. От гърдите на Рълф излизаше такова хриптене, че Ярви мижеше при всеки негов дъх. Рунтавите вежди на Нищо бяха побелели от скреж. Устните на Сюмаел ставаха все по-бледи и здраво стиснати с всяка миля.
Заслушан в проклетия безкраен спор, Ярви не можеше да мисли за друго, освен за това кой ще бъде първият умрял.
— Гетландци знаят що е то дисциплина — нареждаше монотонно Нищо. — Гетландци са…
Той млъкна като попарен, когато прехвърли билото. Всички заковаха на място. Пред очите им се простираше гора, във всички посоки, а краят ѝ се губеше в далечината, забулен в пелената на падащия сняг.
— Дървета? — прошепна Сюмаел, невярваща на очите си.
— Гората може да означава храна — каза Ярви.
— Гората може да означава огън — добави Анкран.
В следващия миг шестимата препускаха надолу по склона и крещяха като деца. Ярви се спъна, претърколи се сред облак сняг, скочи на крака и продължи да тича. Влетяха сред ниските дървета по края на гората и продължиха напред, докато не се озоваха заобиколени от гигантски борове и ели, чиито стволове Ярви не можеше да обгърне с две ръце. Приличаха на могъщи колони на свято място, в което бяха влезли неканени.
Препускането премина в подтичване, после в предпазливо пристъпяне. От редките клони не се посипаха плодове. Никой елен не изскочи иззад дърветата да се наниже на меча на Нищо. Малкото съчки, които намериха на земята, бяха гнили и подгизнали от вода. Под снега земята представляваше гъста плетеница от коренища и трупани с години гниещи борови иглички.
Смехът им заглъхна и в гората стана тихо, ужасно тихо, не се чуваше дори чуруликането на птичка.
— Богове — прошепна Анкран. — Тук или навън — все същата работа.
Ярви се завтече до един от стволовете и откърти с трепереща ръка парче полузамръзнала гъба.
— Какво намери? — Гласът на Джоуд беше изтънял от вълнение.
— Нищо. — Ярви хвърли парчето настрана. — Тези не стават за ядене.
Снежинките продължиха да се трупат по раменете му, но сега на тях отчаянието тегнеше още по-тежко отпреди.
— Огън, това ни трябва — продължи той, в отчаян опит да вдъхне живот на угасващите искрици надежда.
Огънят ще ги стопли, ще повдигне духа им, ще ги сближи и ще им даде сили да продължат. Докъде щяха да стигнат, не смееше да мисли. Стъпка по стъпка или както казваше Джоуд — загребване по загребване.
— За огън трябва сухо дърво — каза Анкран. — Дали един кухненски чирак знае къде да го намери?
— Знам откъде се купува в Торлби — сопна се Ярви.
Ако трябваше да бъде честен, дори това не знаеше. За това имаха роби.
— По-високо ще е по-сухо. — Сюмаел хукна нанякъде и Ярви тръгна след нея. Изпързаля се надолу по нисък склон на плитка падина сред дърветата, покрита с чист, непокътнат сняг. — Може би там горе, от другата страна…
Тя забърза през дъното на браздата, разсичаща гората като белег на рана, и Ярви последва стъпките ѝ в снега. Богове, колко беше уморен. Едва движеше крака. Имаше нещо странно в земята тук — плоска, твърда, прозираща тук-там през тънката снежна покривка на черни петна. При следващата стъпка на Сюмаел се чу странно скърцане.
Тя замръзна на място и сведе поглед в краката си.
— Стой! — Нищо стоеше на върха на склона зад тях, обгърнал с една ръка ствола на дърво, стиснал в другата меча си. — Това е река!
Ярви погледна в краката си и усети как всяко косъмче по тялото му настръхва. Ледът пукна, изскърца и се размърда под стъпалата му, а когато Сюмаел се обърна и се вторачи в него с широко облещени очи, издаде протяжен стон. Деляха ги само крачка-две.
Ярви преглътна тежко, но не посмя да си поеме дъх дори. Протегна бавно ръка към Сюмаел.
— Стъпвай много внимателно — прошепна.
Тя направи крачка към него и в следващия миг, без да успее да извика дори, потъна в леда.
Ярви замръзна на място.
Цялото му тяло потрепери от напрежение, сякаш всеки момент щеше да скочи напред.
Простена от безсилие, но се удържа да не го направи. Свлече се на четири крака и пропълзя до мястото, където изчезна Сюмаел. Видя черна вода, плуващи парчета лед, но нито следа от нея. Извърна се през рамо и видя Джоуд да тича надолу по склона сред облак сняг.