Джоуд я претърколи внимателно по гръб, надигна я и я обви нежно с ръка.
— Татко няма да чака вечно — прошепна тя и от посинелите ѝ устни излезе облаче пара.
— Студът е влязъл в главата ѝ.
Ярви постави длан върху влажната ѝ кожа и видя, че ръката му трепери. Може и да я беше спасил от удавяне, но без храна и топлина зимата щеше да я отведе до Последната врата. Не можеше да понесе мисълта за това. Какво щяха да правят без нея?
Какво щеше да прави той без нея?
— Направи нещо! — изсъска Рълф и стисна силно ръката на Ярви.
Но какво? Ярви прехапа напукани устни и се вторачи в дърветата, сякаш отговорът щеше да изскочи оттам.
„Винаги има начин.“
Остана за момент така, после се отскубна от ръката на Рълф и изтича до едно от дърветата, размотавайки пътьом вълненото парче от ръката си. Отскубна с два пръста червеникавото снопче от кората и когато го погледна отблизо, угасналите въглени на надеждата се разгоряха с пълна сила.
— Въ̀лна — промърмори Анкран и отскубна друго снопче от съседното дърво. — Оттук са минали овце.
Рълф го грабна от ръката му:
— Искаш да кажеш, били са прекарани оттук?
— На юг — каза Ярви.
— Откъде знаеш?
— Мъхът расте на завет, по западна страна на дърветата.
— Овцете означават топлина — каза Рълф.
— Овцете означават храна — добави Джоуд.
Ярви не каза първото, което му дойде наум, а именно, че овцете също така означават хора, а хората може да са враждебно настроени. Но за да избира, човек трябва да има повече от един изход.
— Аз ще остана с нея — каза Анкран. — Вие доведете помощ, ако можете.
— Не — каза Джоуд. — Тръгваме заедно. Другари по гребло.
— Кой ще я носи?
Джоуд сви рамене:
— Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
И той подпъхна ръце под тялото ѝ. Докато я вдигаше, лицето му се изкриви в гримаса от напрежението, той залитна леко, но изправи гръб, вдигна глава, а нейната намести удобно на рамото си и без да каже и дума повече, закрачи на юг. Сюмаел не тежеше много, но въпреки това, след толкова дни на студ, глад и умора, в очите на Ярви това беше истински подвиг.
— Живял съм достатъчно дълго — промърмори Рълф, загледан в гърба на Джоуд, — но не мога да кажа, че някога съм виждал нещо по-впечатляващо.
— Нито пък аз — каза Ярви, скочи на крака и забърза след тях.
Можеше ли да се оплаква от нещо в момента, можеше ли да изпитва съмнение или колебание? Как би могъл след такъв урок по сила и човещина?
Кой би могъл?
Добрина
Клечаха скупчени в мокрия храсталак и надничаха надолу към фермата. Една от постройките беше каменна, толкова стара, че се беше вкопала удобно в земята. Устата на Ярви се напълни със слюнка от мириса, който се носеше от бледия дим над затрупания от сняг покрив. Целият настръхна от връхлетелите го далечни спомени за храна и топлина. Другата постройка, съдейки по приглушеното блеене, което се чуваше от време на време от нея, беше кошарата, в която държаха овцете. Изглеждаше направена от преобърнатия корпус на кораб, но защо и как беше стигнал толкова навътре в сушата, Ярви нямаше представа. Останалото се състоеше от грубо сковани бараки, почти напълно погребани под наветите около тях преспи, и ограда от заострени дървени колове между тях.
Точно пред портата, до една дупка в леда, седеше малко момче. Беше увито в дебели кожи, наблюдаваше подпряната на две съчки въдица над дупката и от време на време се изсекваше шумно.
— Не ми харесва — каза Джоуд. — Колко още има вътре? Не знаем нищо за тях.
— Освен че са хора — каза Нищо. — А на хората не можеш да имаш никаква вяра.
— Знаем, че имат храна, дрехи и подслон. — Ярви погледна Сюмаел — завита с всичко, което бяха успели да заделят от дрехите си, а то не беше много. Трепереше така силно, че зъбите ѝ чаткаха. Устните ѝ бяха станали сивосинкави като камък, клепачите ѝ потрепваха, повдигаха се вяло, после се спускаха отново. — Неща, от които се нуждаем, за да оцелеем.
— Значи всичко е ясно. — Нищо размота вълненото парче, увито около дръжката на меча. — Стоманата е отговорът.
Ярви го зяпна учудено:
— Ще убиеш момчето?
Рълф разкърши неловко рамене, но Нищо просто сви своите:
— Ако трябва да избирам между неговата смърт и нашата, да, ще го убия, него и всички останали там долу. Ще ме мъчат заедно с останалите ми разкаяния.
Той понечи да се изправи, но Ярви го сграбчи за протрития ръкав и го смъкна обратно долу. Втренчи се в празните му сиви очи. Отблизо не видя повече разсъдък в тях. Точно обратното.