Нищо заби меча в земята до себе си и въздъхна дълбоко:
— Този звучи убедително.
Трима от ванстерландците пристъпиха напред и под зоркия поглед на предводителя си прибраха хвърлените оръжия и претърсиха групата за скрити.
— Какво ви води насам? — попита водачът на ванстерландците.
— Пътници сме… — отвърна Ярви, загледан в един от воините, който изтърсваше оскъдната му собственост от една от торбите. — На път за Вулсгард.
Онзи с лъка повдигна учудено вежди към горящата купчина тела:
— Пътници, които горят трупове?
— Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? — отвърна Нищо.
— Разбойници са, бяхме нападнати от засада — каза Ярви.
Мислите му препускаха.
— Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците — добави Рълф.
— О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. — Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. — Роби.
— Свободни мъже — поправи го Сюмаел. — Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. — Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. — Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.
Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:
— Опърпана си за търговец.
— Не казах, че съм добър търговец.
— И прекалено млада за капитан.
— Не съм казвала, че съм стара.
— Къде е корабът ти.
— В морето.
— А ти защо не си на борда?
— Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.
— Жалък търговец, спор няма — промърмори един от воините.
— С товар от лъжи — добави друг.
Предводителят им обаче просто сви рамене:
— Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.
— Кралят? — попита Ярви, докато подаваше напред ръце.
Мъжът се усмихна лукаво:
— Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.
Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.
Сламки по водата
Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.
Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.
— Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп — промърмори Рълф. — А прекарах цяла година във Вулсгард.
— Цяла армия — изръмжа Нищо.
— Страховита при това — добави Джоуд.
Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена — протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.
И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.
— Ако имаш план — просъска през стиснати уста Сюмаел, — сега е моментът.
— Аз имам план — каза Нищо.
— Включва ли меч? — попита Джоуд.
Нищо се замисли, преди да отговори:
— Всичките ми планове включват меч.
— Имаш ли меч?
Пак се замисли.
— Не.
— И как ще стане тогава, като нямаш? — попита Сюмаел.
— Смъртта чака всички ни — последва отговорът след поредна доза мълчание.
В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата.“
— Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие — прошепна той.
— И какви ли са те? — изсумтя Нищо.
— Да ги превърне в съюзници. — Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: — Гром-гил-Горм! — Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. — Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз…