Нищо застана до него на мостика. Все още прегръщаше меча, въпреки че сега беше прибран в добра кожена ножница.
— Той е мой съюзник, не господар — отвърна Ярви.
— Разбира се, вече не си роб. — Нищо докосна нежно белезите от нашийника по наболата си с брада шия. — Помня как паднаха нашийниците ни във фермата на онези добри хорица. Преди Шадикшарам да я запали. Не си роб ти. Но ето че коленичи пред Ванстерланд.
— Всички бяхме на колене — изръмжа Ярви.
— Въпросът е все още ли сме? Това, че ще си върнеш Черния трон с помощта на заклетия враг на Гетланд, ще ти спечели много малко приятели.
— Ще мисля за печеленето на приятели, когато седна на трона. Засега основна грижа ми е отстраняването на враговете ми от него. Какво можех да направя? Да оставя ванстерландците да ни изгорят ли?
— Може би имаше средно положение между това да оставиш Горм да ни убие и да му продадеш родната ни земя.
— Напоследък това средно положение е все по-трудно откриваемо — просъска през зъби Ярви.
— Открай време е, но именно там е мястото на краля. Ще си платим за това, така мисля аз.
— Виждам, че си много пъргав с въпросите, Нищо, но с отговорите никакъв те няма. Нима не даде клетва да ми помогнеш?
Нищо присви очи насреща му. Вятърът размяташе посивели кичури коса през белязаното му от битки лице.
— Дадох клетва и смятам да я изпълня или да умра — каза накрая.
— Хубаво. — Ярви му обърна гръб. — Надявам се да не се отметнеш от думата си.
Под мостика гребците лееха пот, скърцаха със зъби и ръмжаха в такт с греблата. Надзирателят крачеше между пейките с ръце на гърба и навит в юмрук бич. Също като Триг на „Южен вятър“. Ярви добре помнеше паренето в мускулите, горещата болка от бича по гърба.
Но колкото повече приближаваше Черния трон, толкова повече тежеше клетвата му, толкова повече губеше търпение.
„Все някой трябва да гребе.“
— Ускори темпото — изръмжа на надзирателя.
Къщата на врага
Сюмаел скочи на кея и се запровира през тълпата към масата на отговорничката за доковете на Торлби, от двете страни на която стояха на стража воини. Ярви я последва надолу по спуснатия от борда трап, с далеч по-малко пъргавина и напереност в походката. Стъпи на земята в собственото си кралство, уви, скрил лице в качулката си и с наведени към земята очи. Останалите го последваха.
— Казвам се Шадикшарам — каза Сюмаел и подхвърли небрежно пергамента на масата. — Имам търговски лиценз от върховния крал, подпечатан с руните на самата баба Вексен.
Бяха изчакали да дойде редът на най-младата отговорничка зад масата с надеждата да ги пусне без много въпроси. Вместо това тя се взира в пергамента достатъчно дълго, че да изправи всички на нокти, като през цялото време не спираше да върти с пръсти двата ключа на шията си, единия от собственото ѝ домакинство, втория — от броителницата на доковете. Ярви усети стомахът му да се надига от притеснение, когато забеляза в единия ъгъл на пергамента засъхнало петно кръв — кръвта на законния собственик на документа, пролята от собствената му ръка. Накрая жената вдигна очи към Сюмаел и изрече думите, които най-много се бояха да чуят:
— Ти не си Шадикшарам. — Един от стражите намести ръка върху дръжката на копието си, а Нищо приплъзна палеца в колана си по-близо до дръжката на меча. Ярви имаше чувството, че ще повърне. Така ли щеше да свърши всичко? С малка грозна схватка на доковете? — Често съм я виждала да акостира тук, обикновено пияна…
Сюмаел стовари с всичка сила юмрук на масата и кресна в лицето на жената, която подскочи от страх и се дръпна боязливо назад:
— Говориш за майка ми Ебдел Арик Шадикшарам и ще говориш за нея с повече уважение! Тя мина през Последната врата. Удави се в ледените води на Севера. — Гласът ѝ потрепери и тя избърса една сълза с опакото на ръката си. — Остави търговията си на мен, любящата ѝ дъщеря, Сюмаел Шадикшарам. — Сюмаел грабна от масата лиценза и кресна отново в лицето на жената, опръсквайки с плюнки нея, Ярви и двамата стражи отстрани. — Идвам по работа при кралица Лейтлин!
— Тя вече не е крали…
— Знаеш за кого говоря! Къде е Лейтлин?
— Обикновено е в броителницата си…
— Отивам да говоря с нея! — Сюмаел се врътна безцеремонно и тръгна по кея.
— Може да не приема посетители… — промърмори едва-едва отговорничката за доковете след нея.
Ярви и останалите последваха Сюмаел, а сестра Ауд потупа мимоходом масата:
— Нищо лично, тя с всички се държи така.
— Майсторски изиграно — каза Ярви, когато настигна Сюмаел и двамата закрачиха един до друг между провесени от сергиите риби и крещящи рибари, предлагащи сутрешния си улов. — Какво щяхме да правим без теб?