Стълбището ги отведе до огромна пещера. Ръбестият скален таван беше целият назъбен с остри варовикови шипове, от върховете на които проблясваха на светлината на факлите водни капчици.
— Под крепостта ли сме? — попита Рълф, извърнал нагоре тревожен поглед, очевидно притеснен от мисълта за огромното количество скала над главата му.
— Целият хълм е прорязан от проходи — отвърна Ярви. — С древни, строени от елфите тунели и нови, прокопани от хората изби. Има скрити врати, тайни процепи за наблюдение. Някои от кралете, както и всички от пасторите, понякога трябва да се придвижват незабелязани. Но никой не познава тези проходи като мен. Прекарал съм половината си детство в тъмнината им. Тук се криех от баща ми и брат ми. По тях пълзях от едно усамотено място до друго. Виждах, без да ме виждат, и си представях, че съм част от видяното. Преструвах се, че имам живот, в който не съм отритнат от всички.
— Тъжна история — промърмори Нищо.
— Направо жалка. — Ярви си припомни срамните моменти от детството си. Как хлипаше в тъмнината и се надяваше, че някой ще дойде и ще го намери, същевременно знаейки, че никой не го е грижа толкова, че да тръгне да го търси. Поклати глава отвратен от някогашната си слабост. — Но все още може да свърши с щастлив край.
— Възможно е. — Нищо плъзна ръка по стената отстрани. Елфическият камък беше на хиляди години, но беше съвършено гладък, сякаш бе реден вчера. — Оттук хората на майка ти могат да влязат в крепостта незабелязано.
— Докато воините на Одем излизат навън, за да се изправят срещу Гром-гил-Горм.
Инглингът ги спря с вдигане на ръка.
Проходът свършваше в средата на овална отвесна шахта. Високо горе свършваше със светъл кръгъл отвор, дълбоко долу блещукаше повърхността на вода. Покрай стената нагоре се виеха стъпала, толкова тесни, че Ярви трябваше да върви настрани, опрял гръб в гладкия елфически камък, с върхове на ботушите, стърчащи над ръбовете им, и бликаща от челото пот. На половината път до върха нещо изсвистя отгоре и той примижа стреснато при вида на прелитащия покрай главата му предмет. И ако Рълф не го беше хванал за ръката, сигурно щеше да го последва надолу.
— Няма да е справедливо едно дървено ведро да сложи преждевременен край на царуването ти.
Въпросното ведро изпляска във водата дълбоко долу и Ярви въздъхна с облекчение. Последното, което му трябваше сега, бе поредно падане в студена вода.
Наоколо, усилени от затвореното пространство, прокънтяха женски гласове:
— … тя продължава да отказва.
— А ти ще искаш ли да се ожениш за онази дърта останка от човек, след като си била жена на мъж като Утрик?
— Тя какво иска, не е от значение. Ако кралят седи между богове и хора, то върховният крал седи между богове и крале. Никой не може да му отказва вечно…
Продължиха нагоре. Още мрак, още шумове от стъпки, още болезнени спомени. Гладките елфически стени се смениха с груби, иззидани от човешка ръка, чийто камък изгледаше древен, но всъщност беше с хиляди години по-млад от този на тунелите отдолу. Дневната светлина заблещука през решетки на тавана.
— Колко мъже успя да купи кралицата? — попита Рълф.
— Трийсет и трима — отвърна инглингът през рамо. — Досега.
— Свестни мъже?
— Мъже. — Инглингът сви рамене. — Ще убият или ще умрат, всеки с късмета си.
— А за колко такива Одем може да каже същото? — попита Нищо.
— Много — каза инглингът.
— Това са сигурно едва четвърт от тях.
Ярви се надигна на пръсти да погледне през една от решетките и замижа срещу ярката светлина.
Днес тренировъчният квадрат беше очертан в двора на крепостта, а за един ъгъл му служеше вековният кедър. Воините упражняваха защита с щитове. Едни сформираха стена, други — клин, с който се врязваха в нея. Слънцето бляскаше в стоманата на оръжията, те дрънчаха в дървото на щитовете, краката на мъжете съскаха по каменната настилка. Заповедите на мастър Хъннан кънтяха в студения въздух. Крещеше на мъжете да скопчат щитове, да не отлепят рамо от това на човека до тях в стената, да се снишат зад тях и да натискат напред — точно както някога крещеше в ушите на Ярви почти без ефект.
— Това са много мъже — отбеляза Нищо с типичната си склонност да омаловажава фактите.
— Добре обучени, калени в битките и на своя земя — добави Рълф.
— Моя земя — изръмжа през скърцащи зъби Ярви. Поведе ги отново напред стъпка по стъпка, камък по камък, позната гледка след позната гледка. — Виждаш ли това?
Той придърпа Рълф към себе си, притиснати към поредната тясна решетка, откъдето се виждаше самата крепост. Дебелите, обковани с железни шипове порти бяха отворени и от двете им страни стояха на пост стражи. В тъмнината на сводестия таван на тунела зад тях се виждаше ясно блясъкът на лъскав червеникав метал.