— Винаги е бил — каза с усмивка на уста Изриун и продължи да се усмихва.
— Всеки служи някому — каза баба Вексен и очите ѝ грейнаха алчно.
— Стига! — изсъска Ярви. — Стига вече!
Отвори рязко тайната врата и полетя навън с насочен напред меч. Очите на Анкран се облещиха, когато закривеното острие потъна в гърдите му.
— Стоманата е отговорът — изграчи той.
Шадикшарам изпъшка, замахна назад с лакът и Ярви започна да удря с юмрук, усещаше стоманата да жвака в плътта ѝ, но тя само се усмихна през рамо:
— Той идва — прошепна му. — Той идва.
Ярви се събуди плувнал в пот, оплетен в завивката, млатещ с юмрук постелята.
Нечие дяволско лице изплува над него — лице от огън, тъмнина и вонящо на дим. Сви се боязливо назад, после се отпусна с въздишка на облекчение, осъзнавайки, че това е Рълф с факла в ръка.
— Гром-гил-Горм идва — каза той.
Ярви се освободи от завивката. Иззад капаците на прозореца звуците долитаха изкривени. Трясък. Викове. Бой на камбани.
— Прекосил е границата с повече от хиляда мъже. Или сто хиляди, в зависимост от това на кой слух решиш да повярваш.
Ярви замига на парцали в опит да прокуди съня:
— Вече?
— Придвижва се по-бързо от горски пожар и всява повече паника. Вестоносците едва са го изпреварили дотук. На три дни път от града е. Торлби е в пълен хаос.
На долния етаж бледата зора надничаше през капаците на прозорците и осветяваше още по-бледи лица. Беглата миризма на дим погъделичка носа на Ярви. Дим и страх. Чу приглушените викове на проповедника на площада, който призоваваше с треперещ глас хората да коленичат пред Единствен бог и да бъдат спасени.
Да коленичат пред върховния крал и да станат негови роби.
— Враните ти летят бързо, сестро Ауд — каза Ярви.
— Казах ти, че е така, кралю мой.
Ярви потрепери, като я чу да го казва. Все още му звучеше като шега. И щеше да е шега, докато Одем не паднеше мъртъв. Огледа лицата на другарите си по гребло. Сюмаел и Джоуд — всеки със собствения си страх. Жадната налудничава усмивка на Нищо и излъсканият му меч бяха извадени на показ.
— Това е моята битка — каза Ярви. — Ако решите да си вървите, няма да ви виня.
— Аз и стоманата в ръката ми принадлежим на твоята кауза. — Нищо избърса с върха на палеца си някакво петънце от острието. — Единствената врата, която ще ме спре, е Последната.
Ярви кимна и потупа със здравата си ръка рамото му:
— Няма да се преструвам, че разбирам предаността ти, но съм благодарен да я получа.
Останалите не бързаха да се присъединят към каузата му.
— Ще излъжа, ако кажа, че шансовете ни за успех не ме притесняват — каза Рълф.
— Притесняваха те и на границата — каза му Нищо, — но денят свърши с изгаряне на труповете на враговете ни.
— И на приятеля ни. А също с пленяването ни от тълпа гневни ванстерландци. В този ти план също има гневни ванстерландци и ако той се провали, съмнявам се, че ще се отървем живи и здрави, независимо колко пъргав език има младият крал.
Ярви постави усуканата длан на лявата си ръка върху дръжката на меча на Шадикшарам:
— В такъв случай стоманата ни трябва да говори вместо нас.
— Лесно е да се каже, преди да бъдат извадени мечовете. — Сюмаел погледна смръщено към Джоуд. — Мисля, че е по-добре да сме на път на юг, преди те да заговорят.
Джоуд погледна към Ярви, после пак към Сюмаел и едрите му рамене увиснаха.
„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент, но никога не го пропуска.“
— Имаш благословията ми да си вървиш — каза му Ярви, — но ако можех да избирам, бих избрал да си до мен. Заедно оцеляхме на „Южен вятър“. Заедно избягахме от него. Заедно понесохме трудностите в снеговете и каквото дойде след тях. Ще успеем и сега. Заедно. Само още едно загребване, рамо до рамо.
Сюмаел примига невярващо към Джоуд, после се надвеси към него:
— Ти не си воин, не си крал. Ти си хлебар.
Джоуд изгледа Ярви с крайчеца на окото си и въздъхна дълбоко:
— И гребец.
— Не по избор.
— Няма много важни неща в този живот, дето да са по избор. Що за гребец изоставя другарите си по гребло?
— Това не е наша битка — изсъска нетърпеливо Сюмаел.
— Битката на моя приятел е моя битка — сви рамене Джоуд.
— Ами най-сладката вода на света?
— По-късно ще е все така сладка. Може би дори още по-сладка. — Джоуд се усмихна вяло на Ярви. — Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш.
— Накрая май всички ще се жалваме. — Сюмаел пристъпи към Ярви. Тъмните ѝ очи бяха приковани в неговите. Тя посегна към него и той усети дъхът му да секва. — Йорв, моля те…