— Името ми е Ярви.
И въпреки че го заболя, когато го направи, той я погледна в очите с най-непреклонния поглед, на който бе способен, точно както би направила майка му. Искаше му се да хване ръката ѝ. Да я държи в своята както в снега. Да се остави да бъде поведен от нея към Първия сред градовете, където да е отново Йорв. Проклет да е Черният трон!
Искаше да хване ръката ѝ, но не можеше да си позволи подобна слабост. За нищо на света. Беше дал клетва и имаше нужда от другарите си по гребло. Нуждаеше се от Джоуд. Нуждаеше се и от нея.
— Ами ти, Рълф? — попита.
Рълф размърда челюст, изви език и се изплю през прозореца.
— Когато хлебарите тръгват на битка, какво остава за воините? — Широкото му лице се разтегна в усмивка. — Лъкът ми е твой.
Сюмаел отпусна ръка и се вторачи в пода. Сцепената ѝ устна се изви в горчива гримаса:
— Майка Война печели, значи. Какво мога да направя аз?
— Нищо — отвърна Нищо.
Сделката на майка Война
Гълъбарникът си беше все така на върха на една от най-високите кули на крепостта, все така покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър. По-студен от всякога.
— Проклятие, умирам от студ — промърмори Ярви.
— Искаш да кажеш, че никога не ти е било по-студено? — Сюмаел продължи да гледа през далекогледа си, стиснала устни.
— Знаеш, че не е така.
И двамата помнеха убийствения преход през необятния лед. Но тогава помежду им имаше искрица, която успяваше да ги стопли. Е, той беше успял да я угаси скоропостижно.
— Съжалявам — каза ѝ, но думите излязоха от устата му с гневно ръмжене. Тя не отговори и той не се сдържа да не продължи нататък. — За онова, което ти каза майка ми… за това, че накарах Джоуд да остане… че не…
Тя стисна зъби и слепоочията ѝ заиграха:
— Не мисля, че един крал трябва да се извинява.
Ярви замижа.
— Аз съм същият човек, който спеше до теб на палубата на „Южен вятър“. Същият, който вървя с теб през снега. Същият…
— Нима? — Тя най-после извърна поглед към него, но в очите ѝ Ярви не видя топлота. — Там, над онзи хълм. — Сюмаел му подаде далекогледа. — Дим.
— Дим — изграчи един от гълъбите. — Дим.
Изгледа го подозрително. От клетките покрай стените гълъбите вторачиха в нея немигащи очи. Всички до един, с изключение на бронзовия орел, огромен и величествен, който ще да бе долетял с поредното предложение — или заповед — от баба Вексен за женитба до майката на Ярви. Птицата разроши с клюн пера и не ги удостои с поглед.
— Дим, дим, дим…
— Можеш ли да ги накараш да спрат? — попита Сюмаел.
— Просто повтарят части от посланията, които са научени да разнасят — отвърна Ярви. — Не се тревожи. Не разбират какво казват.
Но когато дузините очички се извърнаха едновременно да го погледнат, той се замисли дали всъщност не разбираха повече от него. Обърна се отново към прозореца, притисна далекогледа към окото си и огледа внимателно виещия се в небето стълб дим.
— Там има ферма.
Собственикът ѝ беше сред кършещите ръце оплаквачи, дошли да изпратят баща му към погребалната могила. Ярви се опита да не мисли дали е бил във фермата си, когато Гром-гил-Горм я е навестил. А също, ако не той, кой е посрещнал ванстерландците и как е свършила за тях тази среща…
„Добрият пастор избира всеобщото благо — казваше майка Гундринг — и намира по-малкото зло.“ Един мъдър крал би направил същото, нали така?
Той отмести рязко далекогледа от горящата ферма и обходи неравния хоризонт. Забеляза проблясване на метал.
Воини. Идваха по северния път, изсипваха се през гънката между два хълма. Оттук изглеждаха така, сякаш се точеха бавно като зимата, и Ярви се улови, че е прехапал от нетърпение устни.
— Кралят на Гетланд — промърмори той. — Няма търпение да види армията на Ванстерланд в Торлби.
— Боговете забъркват странни гозби напоследък — каза Сюмаел.
Ярви вдигна очи към купола на тавана, към избелелите цветове на стенописа с изрисуваните като птици богове. Той-който-носи-посланието. Тя-която-развява-клоните. Тя-която-изрече-първата-дума и Тя-която-ще-изрече-последната. В средата, с червени криле и кървава усмивка беше майка Война.
— Рядко отправям молитви към теб, знам това — прошепна Ярви. — Баща Мир винаги ми е подхождал повече. Но днес те моля за победа. Върни ми Черния трон. Подложи ме на проверката си и видя, че съм готов. Не съм глупакът, който някога бях, нито страхливецът, нито детето. Аз съм законният крал на Гетланд.