Един от гълъбите избра точно този момент да изцвърка нова курешка и тя плесна на пода до Ярви. Отговорът на майка Война може би?
Той изскърца със зъби.
— Ако решиш да не ме направиш отново крал… ако днес избереш да ме отпратиш към Последната врата… поне ми позволи да изпълня клетвата си. — Стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. — Дай ми смъртта на Одем. Дай ми мъст. Дай ми само толкова и пак ще съм доволен.
Не беше молитва за щедрост и милосърдие, на които учеха пасторите. В нея нямаше протегната, даваща или творяща ръка. Но даване и сътворение не означаваха нищо за майка Война. Тя взима, тя руши, прави вдовици. Интересува я само кръвта.
— Кралят трябва да умре — изсъска Ярви.
— Кралят трябва да умре! — изкрещя орелът, изправи се гордо, разпери криле и те изпълниха клетката, сякаш затъмниха целия гълъбарник. — Кралят трябва да умре!
— Време е — каза Ярви.
— Добре.
Гласът на Нищо прозвуча металически през тесния отвесен процеп на шлема, който скриваше почти изцяло лицето му.
— Добре — отвърнаха в един глас двамата инглингци.
Единият въртеше огромната си секира с такава лекота, все едно тежеше колкото перце.
— Добре — промърмори Джоуд, но не изглеждаше никак въодушевен.
Очевидно не се чувстваше удобно накичен с взетото назаем бойно снаряжение, още по-неудобно може би от гледката на бойните си другари, приклекнали в тъмнината на тайния проход.
В интерес на истината, те не вдъхваха много доверие и на Ярви. Противна дружина представляваха приобщените към каузата му благодарение на златото на майка му. Всяка от земите около Разбито море — че и една-две по-далечни — беше дала своя принос под формата на най-отвратителните си синове. Сред тях имаше разбойници, главорези, пирати, дори затворници, част от които бяха татуирали на челата си престъпленията, за които бяха осъдени. Лицето на един с вечно сълзящо око беше цялото синьо от татуировки. Мъже без крал и чест. Мъже без съвест и кауза. Да не споменаваме трите свирепи жени шенд — препасани с остриета от глава до пети и с мускули, по-големи от тези на зидар, — които се забавляваха неимоверно, като оголваха изпилени до шипове зъби на всеки, осмелил се да ги погледне.
— Далеч не първият ми избор на хора, на които да доверя живота си — промърмори Рълф, докато старателно избягваше да ги погледне.
— А какво ще кажеш за каузата ни — промърмори на свой ред Джоуд, — щом всички свестни хора са на другата страна?
— Много начинания искат свестни хора. — Нищо размърда напред-назад шлема, за да го намести на главата си. — Убийството на крал не е сред тях.
— Това не е убийство — изръмжа Ярви. — И Одем не е истински крал.
— Шшш.
Сюмаел извъртя очи към тавана. Отгоре долитаха приглушени шумове. Викове, може би дрънчене на оръжия. Тихият, но непогрешим звук на паника.
— Разбрали са, че приятелите ни са пристигнали.
Ярви преглътна, за да потисне прилива на безпокойство:
— По местата.
Бяха преговорили плана си многократно. Рълф поведе една дузина умели стрелци. Всеки от двамата инглингци поведе по една дузина по проходите към тайни врати, водещи към двора на крепостта. Останалата дузина запълзя нагоре по витото стълбище след Ярви и Нищо. Към стаята над единствения изход от крепостта. Към Пищящата порта.
— Да бъдем разумни — прошепна Ярви, когато спря пред тайната врата. Гърлото му беше така свито, че едва успяваше да говори. — Хората вътре не са наши врагове…
— Днес са — прекъсна го Нищо. — Пък и майка Война мрази проявите на разум.
Той изкърти с ритник вратата и влетя вътре приведен под ниския горен праг.
— Проклятие! — изсъска Ярви и се втурна след него.
В стаята беше сумрачно — единствената светлина идваше от тесните прозорци — и беше огласена от тропота на крака в тунела на портата под нея. На масата седяха двама мъже. Единият се обърна през рамо и усмивката му посърна, когато видя Нищо с изваден в ръката меч.
— Кой си…
Стоманата проблесна, преминавайки през един от сноповете светлина от прозорците, и в следващия момент главата на мъжа се отдели от тялото му и се изтърколи в ъгъла на стаята. Направо смехотворна сцена според Ярви, шега, изиграна от пътуващи артисти по време на пролетния панаир, само дето този път не се разнесе детски смях. Нищо пристъпи покрай свличащото се тяло на мъжа, хвана другия под ръка, докато той се надигаше от масата, и го прониза в гърдите. Онзи изпъшка задавено и заопипва с ръка по масата, където лежеше секирата му.