Нищо помести внимателно масата с крак, за да не може да я достигне ръката на мъжа, изтегли меча си от гърдите му и положи бавно потреперващото му тяло на пода, с гръб към стената, където да изчака Смърт да отвори докрай пред него Последната врата.
— Стаята е наша — обяви Нищо, надникна навън през сводестия вход на отсрещната стена, затвори вратата и дръпна резето.
Ярви коленичи до умиращия мъж. Познаваше го. Някога го бе познавал по-точно. Улвдем, така се казваше. Не точно приятел, но далеч не от най-лошите. Веднъж се засмя на една от шегите на Ярви и той се зарадва.
— Трябваше ли да ги убиваш?
— Не. — Нищо избърса внимателно острието на меча си от кръвта. — Можехме също така да оставим Одем да си седи на трона.
Наемниците влязоха в стаята и заоглеждаха, свъсили вежди, основната ѝ забележителност и тяхна цел — Пищящата порта. Долният ѝ край чезнеше в пода, а горният — в тавана. Представляваше огромна като стена лъскава бронзова плоча, върху която бяха гравирани стотици лица, всичките изкривени в пищящи озъбени физиономии, виещи от болка или гняв лица. Преливаха се едно в друго като в огледалната повърхност на вода.
— Мисля, че сега се досещам защо я наричат Пищящата порта — каза Сюмаел, застанала пред нея с ръце на хълбоците.
— Грозновато нещо да опреш на него всичките си надежди — каза Джоуд.
Ярви докосна метала с върховете на пръстите си — хладен и твърд.
— Грозновато нещо да се стовари на главата ти, спор няма. — До плочата, върху метален стълб, на който бяха гравирани имената на петнайсет богове, имаше плетеница от зацепени едно в друго зъбни колела, ролки с гравирани по тях надписи и навити вериги. Дори с познанията си от обучението за пастор Ярви нямаше и най-малка представа как точно действаше всичко това. В средата му обаче имаше сребърен щифт. — Това е механизмът.
Джоуд протегна ръка:
— Просто дръпваш този щифт, така ли?
— В точния момент! — Ярви плесна ръката му. — В последния момент. Колкото повече от воините на Одем са навън, за да посрещнат Гром-гил-Горм, толкова по-добре за нас.
— Чичо ти говори — каза Нищо, застанал пред един от тесните прозорци.
Ярви открехна капака на съседния и надзърна навън. Видя познатия, покрит със зелена трева двор пред извисяващите снага сиви стени, с разпрострелия клони в единия му ъгъл кедър. Мъжете се бяха събрали отпред, едни готови за битка, други все още препасващи оръжия и потягащи припряно снаряжението си. Ярви облещи очи, когато осъзна колко много бяха. Триста на пръв поглед, но знаеше, че извън стените имаше още много. Над тях, на мраморните стъпала на Залата на боговете, в сребриста ризница и кожено наметало, с кралска корона на главата стоеше чичо му Одем.
— Кой застава днес пред стените на Торлби? — изрева той на събралите се воини. — Гром-гил-Горм, Трошача на мечове!
Мъжете започнаха да трамбоват гневно с крака и над двора се понесе вълна от ругатни.
— Онзи, който уби Утрик, вашия крал и мой брат!
Това предизвика гневен вой от мъжете и Ярви едва се сдържа на свой ред да не изкрещи при тази безочлива лъжа.
— Но в арогантността си той е довел малко хора! — продължи Одем. — Правото е на наша страна, теренът е на наша страна, превъзхождаме ги и по брой, и по сила! Ще позволим ли на тези отрепки да стоят пред стените ни, да сквернят с присъствието си погребалните могили на братята ми Утрик и Удил, на дядо ми Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд?
Воините удариха оръжия в щитовете, юмруци — в броните, и изреваха, че няма да го допуснат.
Одем протегна ръка настрани, оръженосецът му коленичи, поднесе му ножницата с меча и той го извади и го вдигна високо над главата си. Слънцето улови с лъчите си лъскавата стомана и за момент блясъкът ѝ беше толкова ярък, че Ярви трябваше да отмести очи.
— Тогава нека окажем чест на майка Война и да ѝ дадем червен ден! Да излезем пред стените ни и преди залез-слънце да украсим портите на града с главите на Гром-гил-Горм и ванстерландските му кучета!
— Ще видим чии глави ще стърчат над портите довечера — каза Ярви, но думите му бяха удавени в надигналия се рев от гърлата на воините на Гетланд. Мъжете, които трябваше да скандират за него вместо за чичо му.
— Тръгват на бой — каза Нищо, докато мъжете в двора се отправиха към портата в колона, в готови за стената от щитове редици, всеки на мястото си, всеки готов да умре за човека до себе си. — Правилно отгатна мислите на чичо си.
— Дори не се наложи да гадая — отвърна Ярви.
— Майка ти беше права. — Очите на Нищо проблеснаха в тъмния процеп на шлема му. — Станал си много хитър и прозорлив.