Очевидно един хлебар не можеше да се мери с избрания щит на кралицата на Гетланд, независимо колко добър човек беше.
Оголените зъби на Хюрик се откроиха ясно на фона на черната му брада, в следващия миг мечът му полетя напред и потъна до дръжката между ребрата на Джоуд.
— Не — изграчи сподавено Ярви.
Опитваше се да стане, с всички сили, но едно бе да искаш, друго да можеш.
Джоуд се свлече на колене и лицето му се изкриви от болка. Хюрик постави огромен ботуш на рамото му, издърпа меча си и събори Джоуд по гръб в тревата. Обърна се към Ярви.
— Да довършим каквото започнахме в Амвенд.
Направи крачка напред, вдигнал почервенелия меч пред гърдите си. На Ярви му се искаше да посрещне Смърт с усмивка на уста, но малцина бяха способните да го направят, когато Последната врата зее широко отворена пред тях, дори кралете. Всъщност може би най-малко кралете. Той запълзя заднешком, вдигнал пред лицето си сакатата ръка, сякаш беше способна да спре меч. Устните на Хюрик се извиха в презрителна гримаса:
— Какъв крал би излязъл от теб…
— Тепърва ще видим това.
Брадичката на Хюрик се вирна нагоре и под прошарената му брада проблесна стомана. Острие на кинжал, излъскано до ослепителен блясък. Зад рамото на Хюрик се подаде лицето на майката на Ярви, беше присвила свирепо очи и стиснала здраво зъби.
— Пусни меча, Хюрик.
Той се поколеба за момент и тя се доближи и прошепна в ухото му:
— Познаваш ме. Малцина ме познават така добре като теб. Възможно ли е… — Тя извъртя острието и по дебелия врат на Хюрик потече струйка кръв — да подлагаш на съмнение решимостта ми?
Хюрик преглътна тежко, примижа от болка, когато буцата на гърлото му остърга острието на кинжала, пусна меча и той издрънча на земята. Ярви скочи на крака, вдигна меча на Шадикшарам и го насочи към гърдите му.
— Чакай — спря го майка му. — Първо ще получа отговор. От деветнайсет години си мой избран щит. Защо пристъпи клетвата си?
Погледът на Хюрик спря на Ярви и той видя тъга в очите му.
— Одем каза, че или момчето ще умре, или ти.
— Защо тогава не уби Одем на място?
— Защото заповедта идваше от върховния крал! — изсъска Хюрик. — А върховният крал не търпи неподчинение. Дал съм клетва да пазя теб, Лейтлин. — Той изправи бавно рамене и притвори очи. — Не сакатия ти син.
— Тогава смятай клетвата си за отменена.
Последва рязко, едва доловимо движение на острието и Ярви залитна назад с опръскано с кръв лице. Хюрик се свлече на колене, после падна по очи на земята. Ярви отстъпи заднешком с увиснал в ръката меч, вторачен в разрастващата се локва кръв в тревата.
Беше настръхнал. Дъхът му свистеше и дращеше гърлото му. Пред очите му затанцуваха светлини, ръцете и краката му натежаха, гърдите му тръпнеха от болка. Искаше просто да седне. Да седне в тъмното и да плаче.
Дворът, където беше играл като дете, беше целият осеян с телата на мъртви и ранени — посечени, надупчени със стрели. Ревниво пазени мечове и щитове, предавани по наследство в знатните родове, бяха паднали в калта, изпуснати от безжизнени пръсти, лежаха натрошени и омазани в кръв. Вратите на Залата на боговете бяха залостени. Оцелелите от наемниците се събраха пред тях. По лицето на Рълф течеше кръв от раната на главата му. Двамата инглингци млатеха със секирите си, но тежкото дърво не помръдваше.
Облегнат на дънера на вековния кедър, същия, за който брат му се подиграваше, че го е страх да изкатери, Джоуд седеше неподвижно, с килната на назад глава и отпуснати ръце в плувналия си в кръв скут. Сюмаел беше коленичила до него, увесила глава между раменете си, оголила зъби и стискаше в юмрук ризата му, сякаш се опитваше да го вдигне от земята. Сякаш щеше да го отнесе далеч оттук, в безопасност, както той някога отнесе нея. Само дето, дори и да имаше силата да го вдигне, нямаше къде да го отнесе.
Никъде освен през Последната врата.
В този момент Ярви осъзна, че Смърт не се покланяше почтително на онези, които пропускаше покрай себе си, не им посочваше пътя с вежливо протегната ръка, нито изричаше дълбокомислени слова, не я отключваше дори. Ключът висеше на гърдите ѝ забравен и ненужен, защото Последната врата зееше непрестанно отворена. И тя просто изтикваше вътре мъртвите, без много да се церемони, наред, без значение от слава, ранг или заслуги. Защото я чакаше огромна опашка. Безкрайна, неизчерпаема процесия.