— Не — отвърна той. — Законният крал.
Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.
Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкия просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.
В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.
И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.
Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.
Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.
— Що за магия е това? — прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.
Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.
— Удил — прошепна тя, когато ехото заглъхна.
— Да. — Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. — Добра среща, братко.
И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.
Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.
Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.
Чичо му Удил стоеше пред него в момента.
— Време за разплата — каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.
— В Залата на боговете няма да се пролива кръв! — извика майка Гундринг.
Удил се усмихна:
— Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?
— Убийте го! — кресна панически Одем, но никой не се впусна да изпълни заповедта му. Никой дори не помръдна от място. — Аз съм вашият крал!
Но властта се оказа крехко създание. Бавно, внимателно, но като един, воините му отстъпиха назад и застанаха в полукръг зад гърба му.
— Черният трон е самотно място, така е — каза Удил и хвърли поглед през рамо към празния черен стол на подиума.
Слепоочията на Одем потрепваха, докато той, стиснал зъби, огледа едно по едно мрачните лица около себе си — на воините, на наемниците, на майка Гундринг и на Ярви, най-накрая на Удил, така подобно на неговото, ако не бяха по него следите от двайсет години на ужас и нищета. Изсумтя и се изплю на пода в краката на брат си.
— Така да бъде.
Одем изтръгна щита си, обкантен с лъскава, инкрустирана със скъпоценни камъни стомана, от ръцете на щитоносеца си и го изблъска грубо настрана.
Рълф подаде своя на Нищо, но той поклати глава:
— Дървото си има предназначенията, но тук стоманата е отговорът. — Той вдигна пред себе си меча, същия най-обикновен меч, който беше носил през цялото време, с излъскано до блясък стоманено острие.
— Дълго те няма, братко. — Одем вдигна своя меч, онзи, изкован за бащата на Ярви, с позлатена дръжка, завършваща с топка от слонова кост, с гравирани по острието благославящи руни. — Да се прегърнем.
Бърз като скорпион, той се хвърли напред и Ярви подскочи и инстинктивно направи крачка назад, повтаряйки движенията на другия си чичо. Одем замахна право напред, после пак, изсъска от напрежение, докато сечеше. Първо високо горе, после ниско долу. Замахваше с такава сила, че ударите му можеха да разполовят човек. Но колкото и бързи да бяха движенията му, брат му беше по-бърз. Удил приличаше на понесен от вятъра дим, виеше се, въртеше се, ярката стомана сечеше въздуха покрай него, но така и не успяваше да го докосне.
— Помниш ли последната ни среща? — попита той, без да спира танца си. — В бурята, стояхме на носа на кораба на баща ни. Смеех се в лицето на вятъра с братята си зад гърба ми.
— Друго никога не те е интересувало, само собственият ти смях!
Одем атакува отново отляво, отдясно, карайки стоящите наоколо воини да отстъпят още крачка назад. Но Удил за пореден път се измъкна от атаките му, без дори да вдигне меча си.