Горм свъси вежди.
— О, всеки пресякъл границата гетландец го чака топъл прием, това ти го обещавам.
— Защо да чакаме лятото, тогава? — Удил слезе бавно по стъпалата на подиума и спря на последното, така че лицето му да е на едно ниво с лицето на Горм. — Бий се с мен сега.
Едното око на Горм потрепери, после цялата скула под него заигра. Ярви видя надраните кокалчета на юмрука му да побеляват върху дръжката на меча. Воините зад гърба му зашариха нервно с очи. Лицата на воините на Гетланд се свъсиха още повече.
— Трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е никой човек да не може да ме убие…
— Бий се тогава, куче! — изрева Удил и ехото от гласа му се понесе между стените на залата.
Всички присъстващи затаиха дъх. Ярви се замисли дали няма да види втори крал да се прощава с живота си в един и същи ден. Ако трябваше да залага, не знаеше на кого от двамата щеше да го направи.
Тогава майка Скаер протегна дълга ръка и постави длан на рамото на Горм:
— Боговете помагат на онзи, който сам си помага — прошепна тя.
Кралят на Ванстерланд пое дълбоко дъх. Раменете му се отпуснаха, пръстите му пуснаха дръжката на меча и той ги зарови замислено в брадата си.
— Новият им крал е много невъзпитан — каза ѝ той.
— Така е — отвърна майка Скаер. — Не си ли го научила на дипломация, майко Гундринг?
Възрастният пастор на Гетланд ги изгледа сурово от мястото си до Черния трон.
— Разбира се — отвърна тя. — А също кой я заслужава.
— Мисля, че тя имаше предвид, че ние не сме от заслужилите — каза Горм.
— Така изглежда — отвърна майка Скаер. — Намирам и нея за невъзпитана.
— Така ли удържаш на думата си, принц Ярви?
Гетландците, събрани в тази зала, някога се бяха изредили да целуват ръката на Ярви. Сега изглеждаха готови да се наредят отново на опашка, за да прережат гърлото му. Той сви рамене:
— Вече не съм принц, освен това удържах на думата си, доколкото успях. Никой не очакваше подобен развой на събитията.
— Събития, а — отвърна майка Скаер. — Никога не потичат в каналите, които си им изкопал.
— Значи няма да се биеш с мен? — попита Удил.
— Защо всичката тази кръвожадност? — нацупи престорено устни Горм. — Нов си в занаята, но скоро ще научиш, че кралят е нещо повече от обикновен убиец. Да дадем шанс на баща Мир, да се подчиним на заповедите на върховния крал и да разтворим стиснатата в юмрук ръка. Пък през лятото, на терен, който ме устройва повече, може да подложиш на изпитание дъха на майка Война, който е положила върху мен още в люлката. — Той се обърна и се запъти към вратите, следван от пастора и воините си. — Благодаря за гостоприемството, гетландци! Скоро ще чуете пак за мен! — Спря на прага и силуетът на огромната му фигура се очерта в черно в светлия отвор. — И в този ден аз ще говоря с гръмотевици.
Вратите се затвориха след тях.
— Ще дойде ден, в който ще ни се иска да ги бяхме убили днес — промърмори майката на Ярви.
— Смърт чака всички ни — каза Удил и седна обратно на Черния трон. Продължаваше да стиска в прегръдките си меча. Отпусна се небрежно на облегалката. Умееше да седи на трона, отдаваше му се с лекота, както никога — на Ярви. — А сега имаме други въпроси за обсъждане. — Погледът на краля спря върху Ярви. Очите му святкаха също както в деня на първата им среща на борда на „Южен вятър“. — Племеннико мой. Някога принц, после крал, а сега…
— Нищо — отвърна Ярви и сви рамене.
Удил се усмихна и в усмивката му се прокрадна частичка от човека, с когото Ярви извървя дългия път през ледовете, с когото дели последна коричка хляб и до когото се изправи лице в лице със смъртта. Но тя не трая дълго, само миг. В следващия лицето на краля бе отново изковано от стомана, а погледът му режеше остър като меч.
— Ти сключи сделка с Гром-гил-Горм — каза той и през залата се понесе гневен шепот. „Мъдрият крал винаги намира върху кого да хвърли вината“ — казваше майка Гундринг. — Ти покани заклетия враг на Гетланд да сее смърт и огън в земите ни. — Ярви не смяташе да отрича, дори и ако имаше някакъв шанс протестите му да бъдат чути през надигналия се гняв на насъбралото се множество. — Умряха добри мъже и жени. Каква отплата иска законът за това, майко Гундринг?
Пасторът отмести поглед от лицето на краля си към лицето на някогашния си чирак и Ярви усети майка му да стиска още по-силно ръката му, защото и двамата знаеха отговора.
— Смърт, кралю мой — отвърна пресипнало майка Гундринг и сякаш се смали още повече, прегърбена на столчето си. — Или най-малкото — изгнание.