Майкъл отвърна:
- Вината не е ваша и нямате нищо общо с това. - После замълча. Райън седеше тихо, очевидно засрамен от изблика си. Изглеждаше объркан и наранен, затова Майкъл добави: - Тя ще се върне. Ще видиш. Не е свършило.
На десети февруари го изписаха от болницата. Все още беше много слаб, което го вбесяваше, но сърдечният му мускул показваше забележително подобрение. Като цяло здравето му беше добро и той отпътува към Първа улица с черната лимузина на Аарън.
Шофьорът беше чернокож на име Хенри, който щеше да живее в гарсониерата зад дъба на Деидре, за да се грижи за Майкъл.
Денят бе ясен и топъл. След Коледа бе застудяло много и последваха поройни дъждове, но сега времето се беше оправило и много приличаше на пролет - розовите и червени азалии цъфтяха из целия имот. Сладката маслина си бе върнала красивите зелени листа, а и дъбовете вече се разлистваха.
Хенри каза, че всички били щастливи, защото Марди Грас наближавал и парадите щели да започнат скоро.
Майкъл се разходи в градината. Всички мъртви тропически растения бяха изкоренени, но от измръзналите стволове на банановите дръвчета вече растяха нови листа. Дори гардениите се бяха съживили, освобождаваха се от сбръчканите кафяви листа и се покриваха с нова сияйна зеленина. Миртите все още бяха голи, но това и трябваше да се очаква. Камелиите покрай предната част на оградата бяха покрити с тъмночервени цветове. Големите, подобни на наденички цветове на магнолиите, наскоро бяха окапали и плочите бяха осеяни с големи розови листенца.
Самата къща блестеше от чистота и бе изрядно подредена.
Леля Вивиан бе заела стаята на Карлота, а Еужения все още се помещаваше в самия край на втория етаж, близо до кухненското стълбище. Аарън спеше във втората спалня в предната част, която навремето бе принадлежала на Милата Мили.
Майкъл не искаше да се връща в предишната стая и затова бяха подготвили старата господарска спалня за него. Тя беше тиха и приканваща - дори дървеното легло с високата табла, в което бе умряла Деидре, сега бе покрито с бели завивки и възглавници. Особено му хареса малката северна веранда, където можеше да сяда до масичката от ковано желязо и да гледа към улицата.
Много хора дойдоха да го видят. Беа пристигна с Лили, а после дойдоха Сесилия, Кланси и Пиърс. Рандъл дойде с Райън, който носеше някакви документи за подпис. И други го посетиха, но му беше трудно да си спомни имената им. Понякога говореше с тях, друг път - не. Аарън се грижеше да ги посрещне. Леля Вивиан също беше много добра в това.
Но той виждаше колко обезпокоени са братовчедите. Бяха някак смирени, сдържани и преди всичко - озадачени. Чувстваха се неудобно в къщата, дори понякога малко нервни.
Но с Майкъл не беше така. Къщата беше празна и чиста, а за него това бе достатъчно. Познаваше всички поправки по нея; всеки нюанс на използваните бои, всяко късче подменен гипсов орнамент или дървена украса. Тя бе най-голямото му дело, чак до новите медни тръби и подовете от борова дървесина, които лично бе циклил и лакирал. Тук се чувстваше добре.
- Радвам се, че вече не носиш онези ужасни ръкавици - каза Беатрис, когато дойде за втори път една неделя. Седяха в спалнята му.
- Не, вече не ми трябват - отвърна Майкъл. - Странно е, но след инцидента в басейна ръцете ми отново си станаха нормални.
- Значи вече нямаш видения?
- Не. Може би така и не използвах правилно силата си. Може би не съм я използвал навреме. Затова ми е била отнета.
- На мен ми звучи като благословия - каза Беа, опитвайки се да прикрие объркването си.
- Вече няма значение - рече Майкъл.
Аарън срещна Беатрис на вратата, а точно тогава той случайно бе на върха на стълбището и чу какво си казаха.
- Той изглежда десет години по-стар - рече Беа. Плачеше и умоляваше Аарън да и? обясни как се е случила тази трагедия. - Вече вярвам, че къщата е прокълната и в нея има нещо зло. Не биваше да се нанасят тук. Трябваше да ги спрем. Трябваше да ги накараме да се махнат от нея.
Майкъл се върна в спалнята си и затвори вратата.
Погледна се в огледалото на старата тоалетка на Деидре и реши, че Беа е права. Наистина изглеждаше по-стар. Не бе забелязал сивото по слепоочията си. Виждаха се сиви кичури и по цялата му коса. Май по лицето му се бяха появили още бръчки. Особено около очите.
Внезапно се усмихна. Дори не бе забелязал какво е облякъл този следобед. Носеше тъмно сатенено домашно сако с кадифени ревери. Беа му го бе изпратила в болницата. Представете си само, Майкъл Къри, момчето от Айриш Ченъл, с такова сако. То подхождаше на Максим де Уинтър от Мандърлей.