Повдигнал вежда, той се усмихна меланхолично на образа си в огледалото. Сивото по слепоочията му придаваше… достопочтен вид.
- Е биен, мосю - каза той, като се опитваше да наподоби гласа на Жулиен, когото бе срещнал на улицата в Сан Франциско. Дори изражението му се беше променило - в него се долавяше и нещо от жулиеновото примирение.
Разбира се, това бе неговият Жулиен. Жулиен, когото бе видял в автобуса и когото Ричард Леуелин бе сънувал. Не дяволито-усмихнатият Жулиен от портрета, или пък зловещо смеещият се Жулиен от тъмното адско място, изпълнено с огън и дим. Това място всъщност не съществуваше.
Слезе по стълбите бавно, както лекарят му бе препоръчал, и влезе в библиотеката. Не беше сядал на писалището още откакто бяха прибрали нещата на Карлота от него.
«Роуан не само, че знае, че я чакам, но и иска да я чакам. Точно затова ми остави къщата. Това е нейният начин да ме помоли да остана тук и да продължавам да вярвам в нея.
Най-големият ми страх сега е, че онова ненаситно същество може да я нарани. Ще се стигне до момента, в който вече няма да има нужда от Роуан и ще се опита да се отърве от нея. Мога само да се надявам и моля, че тя ще го унищожи преди този момент да настъпи, въпреки че колкото повече мисля, толкова повече осъзнавам колко трудно ще е за нея да стори това.
Тя все се опитваше да ме предупреди, че у нея дреме потенциал за зло, който аз не притежавам. Разбира се, не съм толкова невинен, за какъвто ме смяташе. А и тя не е наистина зла. Но е изключителен учен. Влюби се в клетките на това същество, знам, че е така, от чисто научна гледна точка. Тя го изучава. Изучава организма му и това как функционира в нашия свят. Явно се опитва да разбере дали наистина е подобрена версия на човешко същество, и ако е така, в какво се изразява това подобрение и как то може да бъде използвано за добро.
Не зная защо Аарън не може да приеме това. Той е така състрадателен, а в същото време винаги отказва да заеме конкретна позиция. Онези в Таламаска наистина са стадо маймуни, а той продължава да ме моли да ида в Англия. Това е просто невъзможно. Не бих могъл да живея с тях; те са твърде пасивни, твърде теоретично настроени.
Освен това изключително важно е да чакам Роуан тук. Все пак са минали само два месеца, а на нея вероятно ще и? трябват години, за да се справи с всичко това. Тя е едва на трийсет, а днес хората на трийсет се смятат още за съвсем млади.
Тъй като я познавам като никой друг, съм убеден, че накрая ще стигне до истинската мъдрост.
Ето какво мисля за случилото се. Никога не е съществувало приковано към земята сборище от вещици Мейфеър, съглашението също е лъжа. В първото си видение аз видях добри същества, които ме изпратиха тук с надеждата да сложа край на царуването на злото.
Дали сега са ми ядосани? Дали са се отвърнали от мен заради провала ми? Или пък са приели факта, че съм уморен и съм използвал всичките възможни инструменти? Дали разбират онова, което разбирам и аз - че Роуан ще се върне и историята още не е приключила?
Не мога да знам. Но знам, че в тази къща не се спотайва никакво зло и в стаите и? не бродят никакви духове. Напротив - усещам я превъзходно чиста и светла, точно каквато исках да бъде.
Порових из тавана и открих доста интересни неща. Намерих разказите на Анта и смятам, че са прекрасни. Седнах в стаята на третия етаж и ги прочетох на слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците. Усещах присъствието на Анта - не, не призрака и?, а живото присъствие на жената, написала тези деликатни изречения в опит да изрази агонията си от непрестанната борба и радостта си от кратката свобода в Ню Йорк.
Кой знае какво още ще открия горе. Може автобиографията на Жулиен да е скрита под някоя греда.
Само да имах малко повече сили, само да не трябваше да върша всичко толкова бавно и вървенето да не ми костваше толкова усилия…
Разбира се, това е възможно най-красивото място за подобни обиколки. Винаги съм го знаел.
Старата розова градина се възражда с целия си блясък. Дните са вече топли. Вчера леля Вив ми каза, че винаги е мечтала да се грижи за розови храсти, когато остарее, и смята да се захване с това. Градинарят само щял да и? помага по малко. Той явно помнел «старата госпожица Бел», която се грижела за розите преди, и веднага започнал да и? изрежда имената на различните видове.
Мисля, че това е прекрасно и тя е щастлива тук. Аз самият предпочитам по-дивите, не така поддържани цветя. Миналата седмица, след като отново сложиха мрежите на старата веранда на Деидре и купих нов люлеещ се стол, забелязах, че орловите нокти са започнали да пълзят по дървените перила и по желязната ограда точно както в деня на пристигането ни.