За онези, които били така горчиво обидени от Стела, Карлота е добра жена, пазителката на къщата на Първа улица, която самопожертвувателно се грижи за лудата дъщеря на Стела и за другите си подопечни - Милата Мили, Нанси и Бел.
Тя никога не е била критикувана заради това, че не отваря къщата за сродниците си или пък отказва да възобнови семейните срещи. Напротив, всички разбирали, че отговорностите и? са твърде много. Никой не искал да я ангажира още повече. И наистина, с течение на времето тя станала нещо като светица за семейството.
Моето мнение - ако мога да го споделя - след четирийсет години изследване на това семейство е, че в думите на Ъруин Дандрич за нея има много истина. Личното ми убеждение е, че тя е не по-малка мистерия от Мери Бет или Жулиен. Ние само драскаме по повърхността на онова, което се случва в къщата на Първа улица.
Доизясняване на позицията на ордена
През 1929 година орденът решил в бъдеще да не се осъществява друг личен контакт.
Нашият директор, Евън Невил, смятал, че, първо и най-важно, трябва да последват съвета на Артър Лангтри, и второ - да се вземе на сериозно предупреждението на призрака на Стюарт Таунсенд. Освен това в бъдеще трябвало да се стои надалече от семейство Мейфеър.
Неколцина по-млади членове на съвета смятали обаче, че трябва да поддържат контакт чрез писма с Карлота Мейфеър. Каква вреда можело да има от това, спорели те, и какво право имаме ние да не и? предоставяме информацията си? Но защо трябвало да и? се дава тази информация? Как ще бъде обяснено съществуването и?? Трябвало да се подготви нещо като резюме. Със сигурност най-ранните записи - писмата на Петир ван Абел - трябвало да и? бъдат предоставени, заедно с генеалогичните таблици, изработени от ордена.
Това предизвикало яростен и жлъчен дебат. По-старите членове на ордена напомнили на по-младите си братя, че е вероятно точно Карлота Мейфеър да е отговорна за смъртта на Стюарт Таунсенд и още по-вероятно - за смъртта на сестра си Стела. Какво задължение бихме могли да имаме към такъв човек? Подобно разкритие трябвало да бъде направено пред Анта, но за това и дума не можело да става, докато тя не стане на двайсет и една години.
Пък и без да има наш човек на място, как точно тази информация щяла да бъде предадена на Карлота Мейфеър и що за информация щяла да е тя?
През 1929 година описанието на историята на семейство Мейфеър все още не било готово за «чужди очи». При подготовката на това дискретно резюме всички имена на свидетели и изследователи трябвало да се заличат, и отново - защо изобщо подобно нещо да бъде давано на Карлота? Какво щяла да прави тя с него? Как би могла да го използва по отношение на Анта? Каква ще е нейната реакция? И ако дадем тази история на Карлота, защо да не я дадем и на Кортланд, и братята му? Всъщност защо да не я дадем на всички членове на рода? И ако направим това, какъв би бил ефектът от нея върху тези хора? Какво право имаме да предприемаме подобна грандиозна интервенция в техния живот?
Наистина природата на тази история била така особена, че тя включвала толкова странни и привидно мистериозни материали, на които никакво резюме не можело да бъде направено.
… И така нататък и така нататък. Дебатът ставал все по-ожесточен.
Както винаги в подобни времена, правилата, целите и етиката на Таламаска били напълно преоценени. Орденът бил принуден да потвърди пред самия себе си, че историята на семейство Мейфеър - заради нейната дължина и детайлност - е безценна за нас, като изучаващи окултното хора, и че ние трябва да продължим да събираме информация за него, без значение какво говорят по-младите членове за етиката и прочие. Но опитът да се осъществи «контакт» се оказал огромна грешка. Трябвало да се изчака Анта Мейфеър да стане на двайсет и една и тогава много внимателно щял да бъде осъществен повторен контакт от онзи, когото орденът избере.
Когато съветът продължил да спори, станало ясно, че почти никой в ордена - включително и Евън Невил - не знае цялата история на вещиците Мейфеър. Всъщност разразил се значителен спор не само за това какво и как да се направи, но и за това какво и кога всъщност се е случило в семейство Мейфеър. Досието било твърде голямо и объркано, за да може да бъде прегледано ефективно за приемлив период от време.
Очевидно Таламаска трябвало да открие някой свой член, който да поеме досието на вещиците Мейфеър като своя единствена задача - някой, способен да проучи материалите в детайли и тогава да вземе интелигентни и отговорни решения за бъдещата работа на терен. Като се имала предвид трагичната смърт на Стюарт Таунсенд, било решено този човек да е не само много вещ в изследователската работа, но и да има богат опит в полевата работа. Всъщност той трябвало да докаже, че е запознат добре с досието, като обедини всички материали в него в едно дълго, последователно и четивно повествование. Тогава и само тогава този човек щял да получи разрешение да разшири проучванията за семейство Мейфеър чрез по-директно разследване, с намерението накрая да бъде осъществен личен контакт.