— Не съм се обидил — процеди Мат през зъби. Помисли си, че ако можеше поне веднъж да изтрие тази ослепителна, проблясваща и изчезваща за секунда усмивка от лицето на Деймън, щеше да умре щастлив.
— Но истината е, че стана много… охотен… донор за скъпото ми братче, нали? — додаде Деймън и устните му се извиха леко, сякаш единствено самообладанието го спираше да се ухили широко.
Мат пристъпи две крачки към Деймън. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху него, макар че нещо в мозъка му винаги крещеше самоубийство, когато му минаваха подобни мисли.
— Прав си — рече колкото се може по-спокойно. — Давах кръв на Стефан също като момичетата. Той ми е приятел и преди няколко дни приличаше на току-що излязъл от концентрационен лагер.
— Разбира се — промърмори Деймън почти смирено, но сетне продължи с още по-мек тон: — Малкият ми брат винаги е бил популярен и сред двата — е, тъй като присъстват дами, ще кажа пола. Дори сред мъжко китсуне; което, разбира се, е причината да се накисна в тази каша.
Пред очите на Мат буквално стана червено, все едно гледаше Деймън през кървава мъгла.
— Като заговорихме за това, какво стана със Сейдж, Деймън? Той е вампир. Ако го намерим, проблемът ти ще бъде решен, нали? — намеси се Мередит.
Беше добър контраудар, както бяха всички хладни и овладени действия на Мередит.
— Колкото по-малко знаеш и говориш за Сейдж, толкова по-добре — отвърна Деймън, приковал бездънните си черни очи в нея. — Лично аз не бих говорил за него нехайно — той има опасни приятели. Но ще отговоря на въпроса ти: не, не бих позволил Сейдж да ме превърне във вампир. Това само би усложнило нещата.
— Шиничи ни пожела късмет, за да открием кой е той — продължи Мередит все тъй спокойно. — Знаеш ли какво имаше предвид?
Деймън сви безгрижно рамене.
— Това, което зная, си е моя работа. Сейдж се подвизава в най-долното и тъмно измерение от Тъмните измерения.
— Защо си отиде Сейдж? — избухна Бони. — О, Деймън, заради нас ли си отиде? Защо тогава остави Сейбър и Талон да ни наглеждат? И, о… о… о, Деймън, толкова съжалявам! Наистина, много съжалявам! — Плъзна се надолу от дивана и сведе глава, така че ягодовите къдрици закриха лицето й. С малките си, бледи ръце, подпрени на пода, приличаше на поклонничка, склонила глава доземи пред своя идол. — Аз съм виновна за всичко и всички са ядосани — но беше толкова ужасно, че повярвах на най-лошите неща, които ми щукнаха в главата!
Думите й разчупиха напрежението. Почти всички се разсмяха. Беше толкова типично за Бони и толкова вярно за всички тях. Толкова човешко.
Мат искаше да я повдигне и да й помогне да седне отново на малкия диван. Мередит винаги е била най-доброто лекарство за Бони. Но когато Мат се протегна към нея, се сблъска с още два чифта ръце, които правеха същото. Едните бяха дългите, слаби мургави ръце на Мередит, а другите бяха мъжки, с дори още по-дълги и тънки пръсти.
Ръката на Мат се сви в юмрук. Нека Мередит да я вдигне, помисли си, а несръчният му юмрук — някак си — препречи протягащите се пръсти на Деймън. Мередит повдигна без усилие Бони и я нагласи върху дивана. Деймън вдигна черните си очи към Мат, който видя пълно разбиране в тях.
— Наистина трябва да й простиш, Деймън — заяви Мередит, както винаги безпристрастна и пряма. — Иначе едва ли ще заспи тази нощ.
Деймън сви рамене, студен като айсберг.
— Може би… някой ден.
Мат усети как мускулите му се стягат. Що за копеле трябва да си, за да кажеш това на малката Бони? Защото тя, разбира се, слушаше.
— Върви по дяволите! — процеди през зъби Мат.
— Моля? — Гласът на Деймън вече не беше ленив и измамно учтив, а внезапно изплющя като камшик.
— Чу ме — изръмжа Мат. — А ако не си, може би е по-добре да излезем отвън, за да го кажа по-високо — додаде, понесен на крилете на нарастващата смелост.
Едва не се приземи от хленчещото „Не!“ на Бони и нежното „Шшт“ на Мередит.
— Вие двамата — рече Стефан със заповеднически глас, но се задави и закашля. Мат и Деймън се възползваха, за да хукнат през вратата.
Отвън на верандата на пансиона все още бе топло.
— Това ли е бойното поле? — попита Деймън лениво, когато слязоха по стъпалата и застанаха до чакълената пътека.
— Мен ме устройва — отвърна Мат кратко. Знаеше, че Деймън ще се бие нечестно.
— Да, определено е подходящо — отвърна Деймън и го ослепи ненужно с чаровната си усмивка. — Достатъчно близо е, за да изкрещиш за помощ, докато малкото ми братче е в салона, а той ще има достатъчно време, за да дотърчи и да те спаси. А сега веднъж завинаги ще разрешим някои от проблемите си, като например защо си вреш носа в работите ми и защо ти си…