Мат го цапардоса по носа.
Нямаше представа какво се опитваше да направи Деймън. Ако молиш някого да излезе навън, нещата са ясни. След като излезете, го атакуваш. Не си губиш времето в празни приказки. Ако го направиш, ще ти лепнат етикета „страхливец“ или нещо по-лошо. Деймън не беше от тези, на които трябваше да им се разясняват подобни неща.
Но в същото време Деймън винаги е успявал да отблъсне всяка атака срещу себе си, докато получаваше безброй обиди… преди.
Преди той щеше да счупи всяка кост в ръката ми, след което щеше да ми се подиграва, помисли си Мат. Но сега… аз съм почти толкова бърз като него, а той просто бе изненадан.
Мат сгъна внимателно ръката си. Разбира се, винаги боли, но след като Мередит може да го направи на Каролайн, то и той можеше да го стори на…
Деймън?
По дяволите, да не би току-що да повалих Деймън?
Бягай, Хъникът, сякаш чуваше да му крещи гласът на стария му треньор. Бягай. Изчезвай от града. Смени името си.
Опитах. Не се получи. Дори не си взех тениска, помисли си Мат кисело.
Но Деймън не се хвърли върху него като демон от ада, с пламтящите очи на дракон и мощта на разярен бик, за да унищожи Мат. Изглеждаше и звучеше по-скоро шокиран — от космите на разрошената си коса до върха на изкаляните си ботуши.
— Ти… невежо… глупаво… — превключи на италиански Деймън.
— Виж — прекъсна го Мат. — Тук съм, за да се бия, ясно ли е? А най-умният тип, когото някога съм познавал, казваше: „Ако ще се биеш, не говори. Ако ще говориш, не се бий.“
Деймън се опита да се озъби, докато се повдигаше на колене и чистеше бодли и трънливи плевели от многострадалните си черни джинси. Но ръмженето не се получи както трябва. Може би се дължеше на новата форма на кучешките му зъби. А може би просто му липсваше достатъчно убедителност. Мат бе виждал доста победени съперници, за да знае, че тази схватка е приключила. Заля го вълна на странен възторг. Щеше да запази непокътнати всичките си крайници и органи! Това беше велик, велик момент!
Еуфорията му изведнъж секна, когато се запита дали да му подаде ръка. Отговорът последва мигновено: „Сигурно, ако искаш да подадеш ръка на временно зашеметен крокодил. Пък и за какво са ти притрябвали всичките десет пръста?“
О, добре, помисли си той и се обърна, за да се върне в къщата. Докато беше жив — което, трябваше да си признае, може да не е много дълго — щеше да си спомня този миг.
Когато влезе, се сблъска с Бони, която тичаше навън.
— О, Мат, о, Мат! — изкрещя тя и се огледа обезумяло. — Нарани ли го? Той нарани ли те!
Мат удари юмрук в дланта си. Само веднъж.
— Той е още там, на земята — осведоми я услужливо.
— О, не! — ахна момичето и забърза надолу по стълбите.
Добре. Може да не е чак толкова забележителна нощ. Но все пак е много добра.
— Какво са направили? — попита Елена Стефан. Ръката и бедрото й бяха наложени със студени лапи и здраво привързани с бинт — госпожа Флауърс бе срязала джинсите й, а сега попиваше засъхналата кръв около врата й с билки.
Сърцето й препускаше забързано, но не само от болката. Дори тя не бе осъзнала, че когато е буден, Стефан улавя всички разговори в къщата. Изтръпнала, благодари на Бога, че той спеше, докато тя и Деймън… не! Трябваше да спре да мисли за това, при това още сега!
ПОЛУНОЩ
— Излязоха навън да се бият — осведоми я Стефан. — Пълна глупост, разбира се. Но в същото време е и въпрос на чест. Не мога да се меся.
— Е, аз мога… ако вече сте привършили, госпожо Флауърс.
— Да, скъпа Елена — кимна възрастната жена, докато превързваше шията на девойката. — Сега вече съм спокойна, че няма опасност да се разболееш от тетанус.
Елена се сепна.
— Мислех, че можеш да се заразиш от тетанус от ръждясали остриета — рече. — Де… това изглеждаше чисто ново.
— Тетанусът се прихваща от мръсни остриета, скъпа моя — поправи я госпожа Флауърс. — Но това — вдигна бутилката — е лек по рецепта на баба ми, който е предпазил от зараза мнозина ранени през век… през годините.