— През цялото това време ние се пазаряхме за Крепостта на китсуне, пълна със съкровища — заяви тя — и един специален ключ.
— Специалният ключ, откраднат от китсуне преди векове — обясни Сюсюре тихо, като вдигна тъмните си очи.
— И вие заявихте, че това не е достатъчно, за да върнете Деймън. — Елена с все сили се постара гласът й да прозвучи спокойно.
— Не е, дори това да е единствената ви молба. — Райънен отметна златист кичур от косата си през рамо.
— Така казвате. Но… ако прибавя към всичко останало и… още един специален ключ?
Настъпи мълчание, а сърцето на Елена заби учестено. Едва не й прималя от надигналия се в гърдите й ужас. Защото това мълчание не предвещаваше нищо добро. Нямаше шокирани ахкания. Нито размяна на изумени погледи между владетелките. Нито смаяни изражения.
След още минута Идола заговори самодоволно:
— Ако имаш предвид другия откраднат ключ, който беше у приятелите ти на Земята — то той бе конфискуван много скоро, след като те го скриха. Той е открадната собственост. Принадлежи на нас.
Тя е била твърде дълго тук, в Тъмните измерения, обади се глас от едно далечно кътче на съзнанието на Елена. Ситуацията я забавляваше.
Идола се наведе към нея, сякаш да потвърди предположението на Елена.
— Това… просто… не е… възможно — изрече, натъртвайки всяка дума.
— Наистина не е — побърза да се присъедини русокосата Райънен. — Ние не знаем какво става с вампирите. Те са извън нашата сфера. Никога не ги виждаме след смъртта им. Най-простото обяснение е, че те просто… изчезват. — Тя щракна с пръсти.
— Не вярвам в това! — заяви Елена, осъзнавайки, че е повишила глас.
Гласове, непринадлежащи на никого конкретно, избухнаха около Елена в шумен протест, формирайки нещо като речитатив:
Не е възможно. Просто не е възможно! (Но моля) Не! Деймън си отиде и да се питаме къде е, е все едно да питаме къде отива пламъкът на свещта, когато го угасим. (Но не трябва ли поне да се опитате да го върнете обратно?) Нима не изпитвате никаква благодарност? Би трябвало да сте благодарни, че другите неща, за които помолихте, могат да бъдат осъществени. (Но в замяна на двата специални ключа…) Не, Силата, която ни се подчинява, не може да върне обратно Деймън! Елена трябва да се примири с реалността. И без това вече е разглезена твърде много! (Но какво ще навреди, ако опитаме отново?) Добре! Ако искате да знаете, Сюсюре вече ни накара да опитаме. И нищо не се получи! Деймън… си… отиде! И духът му също не може да бъде намерен никъде! Това се случва с вампирите и всички го знаем!
Елена осъзна, че се взира в ръцете си, които бяха чисти, но със счупени нокти и кървящи кокалчета. Външният свят отново стана нереален. Тя се бе затворила в себе си, борейки се с мъката, с мисълта, че Идола, главният владетел на пазителите, не бе споменала преди, че са търсили душата на Деймън. И че тя… си е отишла.
Внезапно сякаш стените на залата се сключиха около нея. Нямаше достатъчно въздух. Бяха само тези жени: тези силни, магически жени пазители; вълшебници, които при все това не притежаваха достатъчно мощ, за да спасят Деймън — или поне не се интересуваха толкова силно, че да опитат още веднъж.
Не беше сигурна какво става с нея. Гърлото й се изду, усещаше гръдния си кош едновременно огромен и стегнат. Всеки удар на сърцето й отекваше мъчително в нея, все едно искаше да я тласне към смъртта.
Към смъртта. В съзнанието й изплува ръка, стиснала чаша с вино „Черна магия“.
И тогава Елена разбра, че трябва да застане по определен начин, да прошепне определени думи в ума си. Но последното, името на магията, трябваше да бъде изречено накрая.
Накрая… когато нещата забавиха своя ход. Когато зеленооката Идола — с идеалното име на някой, който идолизира себе си, каза си Елена — русокосата делова Райънен и грижовната Сюсюре — всички я зяпаха с отворени усти, твърде потресени, за да помръднат дори пръст, докато Елена произнесе тихо и спокойно:
— Криле на разрушението…
Този, който я спря, беше воин, съвсем обикновен по ранг и длъжност, една от тъмнокосите жени. Скочи върху платформата и с нечовешка скорост притисна длан върху устата на Елена, така че последната сричка бе само приглушено мънкане. И златната, зелена и синя зала не експлодира на милион частици, а горещият разтопен метал не потече на ручеи като лава, фонтанът с бликащите венчелистчета не се изпари, а разноцветните стъкла на прозорците не се пръснаха.