— Леле! — възкликна Елена. — Никога досега не бях чувала за баба ви. Тя… лечителка ли е била?
— О, да — отвърна госпожа Флауърс сериозно. — Всъщност е била обвинена, че е вещица. Но не са могли да докажат нищо по време на процеса й. Обвинителите й дори не могли да говорят свързано.
Елена погледна към Стефан и видя, че той гледа към нея. Имаше опасност Мат да бъде изправен пред импровизиран съд за предполагаемо насилие над Каролайн Форбс, докато е бил под въздействието на неизвестен и опасен наркотик. И двамата се интересуваха от всичко, свързано със съдилищата. Но когато видя угриженото лице на Стефан, Елена реши да не задълбава в темата. Вместо това стисна ръката му.
— Сега трябва да вървим — обаче по-късно искам да поговорим за баба ви. Струва ми се, че е била забележителна жена.
— Аз по-скоро я помня като своенравна и саможива старица, която не понасяше глупаците и смяташе всички за малоумници — отвърна госпожа Флауърс. — Предполагам, че и аз бях тръгнала по същия път, докато не се появихте вие, деца, и не ме накарахте да се осъзная. Благодаря ви.
— Ние сме тези, които трябва да ви благодарим — възрази Елена и прегърна възрастната жена. Усети, че сърцето й е възвърнало нормалния си ритъм. Стефан я погледна с нескрита любов. Всичко щеше да е наред… за нея.
Тревожа се за Мат, изпрати тя мислено съобщение към Стефан, като опипваше внимателно почвата. Деймън все още е много бърз — а ти знаеш, че никак не харесва Мат.
Мисля, отвърна й Стефан с принудена усмивка, че това по-скоро е някакво недоразумение. Но също така смятам, че не бива да се притесняваш, докато не видим кой ще се върне ранен.
Елена видя усмивката му и се замисли за миг за импулсивния, атлетичен Мат. След секунда и тя се усмихна. Чувстваше се едновременно виновна и изпълнена с желание да закриля всички… и в безопасност. Стефан винаги я караше да се чувства в безопасност. А точно сега й се искаше да го поглези.
В предния двор Бони страдаше. Не можеше да спре да мисли, дори и сега, колко красив е Деймън, толкова див, загадъчен, жесток и прекрасен. Не можеше да не си спомни колко пъти й се бе усмихвал, присмивал, как се бе отзовал на повика й за помощ. Наистина си мислеше, че някой ден… но сега имаше чувството, че сърцето й е разбито на две.
— Иска ми се да си отхапя езика — промълви тя. — Не биваше да си правя заключения от видяното.
— Откъде би могла да знаеш, че наистина не крадях Елена от Стефан? — попита Деймън уморено. — Това е толкова типично за мен.
— Не, не е! Ти направи толкова много, за да освободиш Стефан от затвора — винаги си се изправял сам пред най-голямата опасност — и ни пазеше да не пострадаме. Направи всичко това за други хора…
Внезапно горната част на ръцете й бе сграбчена от две ръце, толкова силни, че в ума й тутакси изникнаха клишета. Желязна хватка. Силни като стоманени окови. Стягат като менгеме.
Разнесе се глас, който я обля като леден порой.
— Не знаеш нищо за мен, нито какво искам или какво правя. Мога и в момента да замислям нещо. Така че не искам никога повече да те чувам да говориш подобни неща. Не си въобразявай, че няма да те убия, ако застанеш на пътя ми — заяви Деймън.
Стана и остави Бони да седи там и да се взира след него. Беше сгрешила. Сълзите й не бяха пресъхнали.
5
— Мислех, че искаш да излезем, за да поговорим с Деймън — рече Стефан, все още ръка за ръка с Елена, която зави рязко към паянтовата стълба, водеща към стаите на втория етаж, а над тях — към тавана на Стефан.
— Ами, освен ако не убие Мат и не избяга, не виждам защо да не поговорим с него утре сутринта. — Елена погледна към Стефан и му се усмихна. — Последвах съвета ти и се замислих за тях. Мат е корав куотърбек, а сега и двамата са хора, нали? Както и да е, и без това е време за вечерята ти.
— Вечеря? — Кучешките зъби на Стефан откликнаха машинално, всъщност смущаващо бързо. Той наистина трябваше по-късно да си поговори с Деймън и да се увери, че брат му съзнава положението си като гост в пансиона — нищо повече, — но беше истина, че можеше да го стори и утре. Навярно дори щеше да има по-голям ефект, ако го отложи до сутринта, когато Деймън ще е дал воля на потиснатия си гняв и накрая се е поуспокоил.
Притисна език към зъбите си, опитвайки се да ги прибере, но лекото дразнение бе изострило върховете им, порязвайки устната му. Сега го боляха със сладка болка. И всичко в отговор на една-единствена дума: вечеря.