Стефан въздъхна и леко се засмя. Спомням си как по-късно се опитах да се погрижа за него във Флоренция. Той бе изпаднал в едно от най-лошите си настроения и се държеше ужасно, дори не използваше внушението върху момичетата, от които се хранеше. Още една въздишка. Мисля, че тогава искаше да бъде заловен. Дори не можеше да се изправи пред мен и да говори за теб.
Накарах Бони да ви призове. Исках да бъда сигурна, че и двамата ще дойдете, каза му Елена. Сълзите й отново потекоха, но бавно… кротко. Очите й бяха затворени и тя усети как върху устните й затрептя лека усмивка.
Знаеш ли… телепатичният глас на Стефан беше сепнат и удивен — спомням си нещо друго! От времето, когато бях много малък, може би около тригодишен. Баща ми имаше ужасен характер, особено тежко беше веднага след като мама умря. А тогава, когато бях малък, а баща ми — бесен и пиян, Деймън нарочно заставаше помежду ни. Казваше нещо гадно и — ами, баща ми в крайна сметка набиваше него вместо мен. Не зная как съм могъл да забравя това.
Аз зная, помисли си Елена, когато си припомни колко изплашена беше самата тя от Деймън в началото, когато се превърна отново в човек — въпреки че преди това той бе застанал между нея и вампирите, които искаха да я накажат в Тъмното измерение. Той притежаваше дарбата да знае точно какво да каже — как да изглежда — какво да направи — за да влезе под кожата на някого.
Усети, че Стефан се засмя с лека горчивина. Дарба, така значи?
Ами, аз със сигурност не бих могла да го направя, а аз умея да манипулирам почти всички хора, отвърна Елена тихо. Но не и него. Никога него.
Но той почти винаги е бил по-добър към слабите хора, отколкото към силните, додаде Стефан. Винаги е имал слабост към Бони… млъкна рязко, като че ли изплашен, че се е доближил твърде близо до нещо свято.
Ала чувствата на Елена бяха други. Тя беше доволна, много доволна, че накрая Деймън бе умрял, за да спаси Бони. Самата Елена не се нуждаеше от по-голямо доказателство за чувствата му към нея. Тя винаги щеше да обича Деймън и никога нямаше да позволи нещо да отслаби тази любов.
И някак си изглеждаше съвсем наред, че двамата със Стефан седят в стаята й и с приглушени гласове споделят спомените си за Деймън. Възнамеряваше утре да направи същото и с останалите.
Минаваше много след полунощ, когато най-сетне заспа в прегръдките на Стефан.
44
Върху най-малката луна в Долния свят падаше пепел. Продължаваше да се сипе върху две тела, вече покрити с пепел. Падаше върху затрупаната с пепел вода. Закриваше слънчевата светлина, така че безкрайна нощ се стелеше над обвитата в пепел повърхност.
И още нещо падаше. На възможно най-миниатюрните капчици, падаше опалова, леко прозирна течност, чиито цветове преливаха, сякаш да компенсират грозотата на пепелта. Бяха много малки капчици, но трилиони и трилиони от тях падаха безспирно, като се концентрираха върху мястото, където някога се намираше най-големият резервоар на чиста Сила в трите измерения.
Върху това място на земята лежеше тяло — не беше истински труп. Тялото не дишаше; нямаше сърдечна и мозъчна дейност. Но някъде в него се усещаше бавна пулсация, която се ускоряваше едва–едва с всяка малка капка, падаща върху него.
Пулсацията бе изтъкана от спомен. Споменът за момиче с тъмносини очи и златна коса и малко лице с големи кафяви очи. И вкусът: вкусът на сълзите на две девици. Елена. Бони.
Събрани заедно, двете образуваха нещо, което не беше точно мисъл, не беше и картина. Но на този, който разбираше само думи, това можеше да бъде преведено така:
Те ме чакат. Ако успея да разбера кой съм аз.
Искрата запали решителност.
След това, което приличаше на векове, но беше само няколко часа, нещо помръдна в пепелта. Стисна се юмрук.
И нещо се размърда в мозъка — самопознание и откровение. Едно име.
Деймън.