Тъкмо щеше да светне нощната лампа до леглото, когато познат глас рече:
— Какво ще кажеш за чаша чай против главоболие?
— Деймън?
— Сварих от билките на госпожа Флауърс и реших да ти донеса една чаша. Не си ли късметлийка? — Ако Бони се бе вслушала по-внимателно, щеше да долови нещо като самоотвращение зад безгрижните думи, но не го стори.
— Да! — съгласи се с готовност момичето. Повечето от чайовете на госпожа Флауърс ухаеха добре и имаха хубав вкус. Този беше особено приятен, но усети с езика си някакви зърна.
И не само чаят беше чудесен, но и Деймън остана да си поговори с нея, докато го пиеше. Беше наистина много мило от негова страна.
Внезапно чаят я накара да се почувства не точно сънлива, но сякаш можеше да съсредоточи мислите си само върху едно нещо. Главата й се замая и Деймън все едно се разми пред очите й.
— По-отпусната ли се чувстваш?
— Да, благодаря ти. — Ставаше все по-странно и по-странно. Дори гласът й звучеше някак забавено и провлечено.
— Исках да се уверя, че никой не е бил по-рязък с теб заради глупавата грешка с Елена — обясни той.
— Всъщност не — отвърна тя. — По-скоро им беше интересно да видят как се биете с Мат… — Бони притисна длан към устата си. — О, не! Не исках да кажа това! Извинявай!
— Всичко е наред. До утре ще ми мине.
Бони не разбираше защо всички толкова много се страхуваха от Деймън, който беше толкова мил, че взе празната чаша и обеща, че ще я остави в мивката. Това беше добре, защото тя имаше чувството, че не би могла да стане, дори от това да зависеше живота й. Беше й толкова отпуснато и приятно.
— Бони, може ли да те попитам нещо? — Деймън замълча за миг. — Не мога да ти кажа защо, но… трябва да открия къде държат звездната сфера на Мисао — продължи настойчиво.
— О… това — смотолеви Бони и се закиска.
— Да, това. И наистина съжалявам, че се налага да те питам, защото ти си толкова млада и невинна… но зная, че ще ми кажеш истината.
След тази похвала и обзелата я омая, Бони имаше чувството, че може да полети.
— През цялото време е на едно и също място — изрече сънливо, с известна нотка на възмущение. — Те се опитаха да ме накарат да си помисля, че са я преместили… но когато го видях завързан да слиза към зимника, разбрах, че всъщност не са. — Тръсна леко къдриците си в тъмното и се прозина. — Ако наистина са смятали да я преместят… щяха да ме отпратят някъде или нещо подобно.
— Е, може би са се тревожели за живота ти.
— Какв…? — Бони отново се прозина. Не разбираше какво иска да каже той. — Имам предвид, че този сейф е много, много стар. Казах им… че тези стари сейфове… могат… много лесно… да… да… — Бони изпусна нещо като въздишка и гласът й замря.
— Радвам се, че си поговорихме — промърмори Деймън в настъпилата тишина.
От леглото не долетя никакъв звук.
Той издърпа чаршафа колкото се можеше по-нагоре и сетне го пусна. Платът закри по-голямата част от лицето й.
— Спи спокойно — пророни Деймън тихо. Сетне излезе от стаята, като не забрави да вземе чашата.
И така… „когато го видях завързан да слиза към зимника…“.
Деймън се замисли, докато миеше внимателно чашата и после я прибра обратно в шкафа. Думите звучаха странно, но сега разполагаше с почти всички парчета от мозайката и всъщност всичко беше много просто. Имаше нужда единствено от още дванайсет от капсулките за сън на госпожа Флауърс и две чинии, пълни със сурово говеждо. Разполагаше с всички съставки… ала никога не бе чувал за зимник.
Малко след това Деймън отвори вратата към сутерена. Не откри нищо, което да отговаря на описанието „зимник“, което бе проверил по мобилния си. Деймън се огледа отчаяно наоколо. Гневът в гърдите му се разрастваше, още повече че всеки миг някой можеше да дойде. В другия край на сутерена се виждаше дървен панел със сложна украса, но нищо друго.
По дяволите, беше стигнал достатъчно далеч, за да се откаже точно сега! Щеше да си върне обратно живота на вампир или не искаше изобщо да живее!
За по-голяма убедителност удари силно с юмрук по дървения панел пред себе си.
Отекна глух звук.
Цялото му отчаяние тутакси изчезна. Деймън огледа много внимателно панела. Да, отстрани по единия ръб имаше панти, където никой нормален човек не би очаквал да ги открие. Всъщност не беше панел, а врата — несъмнено към зимника, където се намираше звездната сфера.