Много скоро чувствителните му пръсти — дори човешките му пръсти бяха много по-чувствителни от тези на повечето хора — напипаха една издатина, чу се щракване… и цялата врата се отвори.
Видя стълбите. Пъхна пакета под мишницата си и заслиза надолу.
Осветен от малкото фенерче, което носеше Деймън, зимникът отговаряше точно на описанието си: влажно и студено помещение, изградено в земята, служило за съхранение на плодове и зеленчуци преди изобретяването на хладилниците. И сейфът бе точно същият, както бе казала Бони: стар и ръждясал, с ключалка с комбинация, която всеки печен разбивач щеше да отвори за по-малко от минута. На Деймън, въоръжен със стетоскоп, щеше да отнеме около шест минути (веднъж бе чул, че ако търсиш достатъчно упорито, можеш да намериш всичко в пансиона, и се оказа вярно) и да съсредоточи всяка частица от съществото си върху тихото прещракване на механизма.
Но първо трябваше да се справи със Звяра. Сейбър, черният цербер, се бе изправил и застанал нащрек в мига, в който тайната врата се бе отворила. Несъмнено бяха използвали дрехите на Деймън, за да го научат да залае силно, когато усети миризмата му.
Но Деймън бе запознат с билките и бе претършувал кухнята на госпожа Флауърс. Сдоби се с шепа лешници, малко ягодово вино, анасон, ментово масло и още няколко основни масла със сладки и остри аромати, с които хазайката им се бе запасила. Смеси ги и получи от тях лосион със силно и пикантно ухание. Намаза се внимателно целият с него. Мазилото образуваше за Сейбър невъзможна смес от силни миризми. Единственото, което знаеше в момента вече седналото куче, беше, че със сигурност не Деймън седи на стъпалата и че някой му хвърля големи хапки от хамбургер и тънко нарязани парчета филе миньон, които животното поглъщаше цели. Деймън наблюдаваше с интерес как в огромната паст на кучето изчезва смесицата от сънотворен прах и сурово месо, докато размахваше опашка.
Десет минути по-късно церберът Сейбър се бе проснал на пода, заситен, щастлив и потънал в дълбок сън.
Шест минути след това Деймън отваряше желязната врата.
Секунда по-късно вадеше калъфка за възглавница от стария сейф на госпожа Флауърс.
На светлината на фенерчето видя, че наистина държи звездната сфера, но тя бе пълна само малко над половината.
Какво означаваше това? Отгоре се виждаше изкусно пробита дупка, после запушена, за да не се разлее нито една скъпоценна капка от течността.
Но кой бе използвал останалата част от течността и защо? Самият Деймън само преди няколко дни бе видял звездната сфера, пълна догоре със седефена, блестяща течност.
Незнайно как, оттогава досега някой бе използвал жизнената енергия на около стотина хиляди хора.
Дали останалите са се опитали да направят нещо със сферата и са се провалили, но с цената на пропиляването на толкова много Сила? Стефан беше твърде благонравен, за да използва толкова много, Деймън беше сигурен в това. Но…
Сейдж.
Ако е бил призован от висшите имперски сили, Сейдж определено е способен на всичко. Така че, по някое време, след като звездната сфера бе донесена в пансиона, Сейдж е излял почти половината от жизнената сила от нея. Сетне я е оставил Мет или някой друг да я запуши.
А такова огромно количество Сила би могло да се използва единствено за… да се отвори Портата към Тъмните измерения.
Деймън бавно издиша и се усмихна. Имаше само няколко начина, за да се проникне в Тъмните измерения, а като човек очевидно не би могъл да шофира до Аризона и да мине през централната Порта, както направи първия път с момичетата. Но сега имаше нещо по-добро. Звездна сфера, с която можеше да си отвори лична Порта. Не познаваше друг начин да премине отвъд, освен ако някой беше такъв късметлия, че да притежава един от почти митичните специални ключове, с който можеше да броди на воля из измеренията.
Несъмнено след време госпожа Флауърс щеше да открие друга благодарствена бележка на някое потайно местенце: този път придружена от нещо наистина безценно — прекрасна и изящна вещ, навярно от измерение, намиращо се далеч от Земята. Така правеше Сейдж.
Отгоре не се чуваше нито звук. Хората се осланяха на другарите си, животните, за да ги пазят. Деймън огледа още веднъж зимника и не видя нищо друго, освен празно полутъмно помещение, ако не се брои сейфът, който той затвори. Напъха личните си вещи в калъфката, потупа Сейбър, който тихо похъркваше, и се извърна към стълбите.