Тогава съзря фигурата, застанала на прага. Фигурата се плъзна бързо зад вратата, но Деймън бе видял достатъчно.
В едната си ръка фигурата държеше нещо като бойна тояга, дълга почти колкото самата нея.
Което означаваше, че беше ловец убиец. На вампири.
Досега Деймън се бе срещал с неколцина ловци убийци — за кратко. Според него, те бяха тесногръди, неразумни и дори по-глупави от обикновените човешки същества. Обикновено бяха възпитавани с легендите за вампири с огромни зъби, едва ли не като слонски бивни, които разкъсват гърлата на жертвите си и ги убиват. Деймън не отричаше, че наистина има подобни вампири, но повечето умееха да се контролират. Ловците на вампири обикновено работеха на групи, но Деймън предусещаше, че този беше сам.
Заизкачва се бавно по стъпалата. Беше почти сигурен за самоличността на този ловец убиец, но ако грешеше, трябваше да съумее да избегне оръжието, насочено право надолу към него като копие. Нямаше да представлява никакъв проблем, ако все още беше вампир. Сега бе малко по-трудно, тъй като беше невъоръжен, при това в неизгодна тактическа позиция.
Стигна до върха на стълбата, без да пострада. Това беше най-опасната част от изкачването на стъпалата, защото оръжието бе достатъчно дълго, за да го събори отново долу. Разбира се, един вампир нямаше да пострада сериозно от това оръжие, но… не биваше да забравя, че той вече не беше вампир.
Но човекът в кухнята го остави да изкачи всички стъпала от зимника до горе, без да му попречи.
Почтен убиец. Колко мило.
Деймън се извърна бавно, за да прецени ловеца на вампири. Тутакси се впечатли.
Но не от очевидната сила, благодарение на която ловецът можеше да си служи с бойната тояга. А от самото оръжие. Идеално балансирано, то беше предназначено да се държи в средата, а изящните инкрустации със скъпоценни камъни около дръжката сочеха, че създателят му е притежавал отличен вкус. Краищата пък подсказваха, че той или тя притежава и чувство за хумор. Двата края на тоягата бяха конструирани от твърдо дърво за здравина, но също бяха украсени. По форма напомняха едно от най-старите човешки оръжия — копие с кремъчен връх. Но от тях изскачаха малки шипове, забити здраво в дървесината. Тези шипове бяха изработени от различни материали: сребро за върколаците, дърво за вампирите, бял ясен за Древните, желязо за всички странни и страховити създания, както и още няколко, които Деймън не можа да разпознае.
— Те се пълнят — обясни ловецът на вампири. — Подкожни игли, които инжектират при допир. И разбира се, за различните видове има различни отрови — бързи и прости за хората, вълче биле за онези палави кутрета и така нататък. Това оръжие е истинско произведение на изкуството. Искаше ми се да го бях намерила, преди да срещнем Клаус.
Сетне тръсна глава и се отърси от спомените.
— И така, Деймън, какво да бъде? — попита Мередит.
8
Деймън кимна замислено, докато местеше поглед между копието и калъфката в ръката си. Не беше ли подозирал нещо подобно отдавна? Подсъзнателно? В крайна сметка дядо й е бил нападнат, но не е бил убит, нито паметта му е била изтрита. Деймън лесно можеше да си представи останалото: родителите й не са виждали причина да помрачават живота на малката си дъщеря с тази отвратителна дейност — пълна промяна на обстановката — а сетне са се отказали да практикуват в провинциалното, малко градче Фелс Чърч.
Само ако знаеха. О, несъмнено се бяха погрижили Мередит да тренира като дете бойни изкуства и да усвои различни техники за самозащита, като в същото време са я заклели да пази пълна тайна от всички — дори от най-добрите си приятелки.
Е, помисли си Деймън, първата загадка на Шиничи вече бе разрешена. „Един от вас е пазил тайна през целия си живот от всички.“ Винаги съм знаел, че има нещо особено около това момиче… и ето какво е. Залагам живота си, че има черен колан.
Настъпи продължителна тишина. Деймън я наруши.
Предците ти също са били ловци, нали?, попита, все едно и тя беше телепат. Изчака за миг, но не последва нищо. Добре, значи не беше телепат. Това беше добре. Кимна към великолепното копие.
— Това със сигурност е изработено за господар или господарка.
Мередит не беше глупава. Когато заговори, не откъсваше поглед от очите му. Беше нащрек и в пълна бойна готовност.
— Ние сме само обикновени хора, които се опитват да си вършат работата, така че невинните хора да са в безопасност.