— Като убивате по някой и друг вампир.
— Е, както се казва: „Вълкът нрава си не мени“, така и досега нито един вампир не се е превърнал във вегетарианец.
Деймън се засмя.
— Жалко, че не си се родила достатъчно рано, за да преобразиш Стефан. Би бил твоят велик триумф.
— Мислиш, че е забавно. Но наистина има преобразени.
— Да. Хората биха казали какво ли не, когато си насочил към тях подобно страховито оръжие.
— Хора, които смятат, че е грешно да се внушава на други хора да вярват, че ще получат нещо за нищо.
— Това е! Мередит! Позволи ми да те подложа на внушение!
Този път момичето се засмя.
— Не, говоря сериозно! Когато отново стана вампир, позволи ми да ти въздействам така, че повече да не се боиш от ухапване. Кълна се, че няма да изсмуча от кръвта ти повече от чаена лъжичка. Но това ще ми даде възможност да ти покажа…
— Една страхотна захарна къща, която никога не е съществувала? Близка, починала преди десет години и която би се отвратила от мисълта, че можеш да откраднеш спомените за нея и да ги използваш като примамка? Сън за края на световните страдания, който обаче не може да нахрани гладуващите?
Това момиче е опасно, каза си Деймън. Това е като внушението, на което обучаваха членовете си. Изпълнен с желание да я накара да разбере, че вампирите или бившите вампири, или някогашните и бъдещите вампири притежават и добри качества — като смелост, — той пусна калъфката и грабна края на копието с двете си ръце.
Мередит повдигна вежди.
— Не ти ли казах преди малко, че няколко от шиповете, които току-що заби в ръката си, са отровни? Или не ме слушаш?
Тя инстинктивно също бе сграбчила копието, но извън опасната зона.
— Каза ми — отвърна Деймън невъзмутимо или поне така се надяваше.
— Специално уточних, че са „отровни за хора, върколаци и така нататък“ — спомняш ли си?
— Да, каза ми и това. Но аз предпочитам да умра, отколкото да живея като човек, така че: нека играта започне.
С тези думи Деймън започна да насочва двуглавото копие към сърцето на Мередит.
Тя тутакси стисна оръжието и го оттласна обратно към него. Но както много скоро и двамата осъзнаха, той имаше три предимства. Беше малко по-висок и по-мускулест от гъвкавата и тренирана Мередит; притежаваше по-дълъг захват от нейния; и бе заел много по-нападателна позиция. Въпреки че усети как малките отровни шипове се забиха в дланта му, той натисна напред и нагоре и продължи да натиска, докато върхът на оръжието не навлезе отново в зоната на сърцето й. Мередит го отблъсна с удивителна сила и след това изведнъж силите им някак си отново се изравниха.
Деймън вдигна поглед, за да види как се бе случило, и се слиса, когато видя, че тя също е сграбчила копието през смъртоносната зона. Сега и от нейните ръце, както и от неговите, капеше кръв върху пода.
— Мередит!
— Какво? Приемам работата си на сериозно.
Въпреки ответния й удар, той беше по-силен. Деймън напредваше сантиметър по сантиметър с разкъсаните си длани, изпънал ръце, за да не отслабва натиска. И сантиметър през сантиметър тя бе изтласквана назад, макар че не се предаваше — докато накрая вече нямаше накъде да отстъпва.
Двамата стояха един срещу друг с копието помежду им, а гърбът на Мередит се притискаше към хладилника.
Деймън мислеше единствено за Елена. Ако по някакво чудо оцелееше от тази схватка — а Мередит не — тогава какво щеше да прочете в онези малахитови очи? Как щеше да живее с това, което щяха да му кажат?
И тогава, с вбесяваща точност, като шахматист, жертващ царя си, Мередит пусна копието, отстъпвайки пред превъзхождащата я сила на Деймън.
След което, явно без да се бои да му обърне гръб, тя взе бурканче, пълно с мехлем, от кухненския бюфет, загреба малко от съдържанието му и кимна на Деймън да й подаде ръцете си. Той се намръщи. Никога не бе чувал за отрова, вкарана в кръвта, която да може да се неутрализира с мехлеми.
— Не съм напълнила с истинска отрова човешките игли — поясни Мередит спокойно. — Но дланите ти сигурно са разранени, а този мехлем е чудесен лек. Много е стар, рецептата се предава от поколение на поколение.
— Колко мило от твоя страна да го споделиш… — процеди той с възможно най-острия си и саркастичен тон. — Сега какво ще правим? — додаде, когато Мередит невъзмутимо започна да втрива мехлема в собствените си длани. — Ще започнем отначало?