— Не. Ловците убийци си имат кодекс на честта. Ти спечели сферата. Предполагам, че ще направиш това, което, изглежда, е направил и Сейдж. Ще отвориш Порта към Тъмното измерение.
— Ще отворя Порта към Тъмните измерения — поправи я Деймън. — Вероятно трябваше да спомена — има повече от едно. Но най-много от всичко искам отново да стана вампир. Мисля, че можем да говорим, докато вървим. Както виждам, и двамата сме облекли взломните си униформи.
Мередит беше облечена също като него — черни джинси и тънък черен пуловер. С дългата си блестяща черна коса изглеждаше неочаквано красива. Деймън, който възнамеряваше да я прониже със старинното оръжие, както повеляваше дългът му на вампир, бе обзет от нерешителност. Ако не му създаваше неприятности по пътя му към Портата, реши, че ще я остави да си иде. Чувстваше се великодушен — за пръв път се бе изправил лице в лице със страховитата Мередит и я бе победил, а освен това и тя като него имаше свой код на честта. Донякъде се чувстваше сродна душа с нея.
С подигравателно галантен жест й махна да върви пред него, а той взе калъфката и бойното копие.
Когато Деймън затвори тихо вратата, видя, че утрото скоро щеше да настъпи. Идеалното време. Копието улови първите лъчи на зората.
— Искам да те питам нещо — промърмори той на дългата, копринено черна коса на Мередит. — Каза, че си намерила това прекрасно оръжие чак след като Клаус — онзи зъл Древен вампир — вече е бил мъртъв. Но ако произлизаш от семейство на ловци убийци на вампири, би могла да помогнеш много повече в убиването му. Както сама спомена, само белият ясен може да го убие.
— Не съм помогнала по-активно, защото родителите ми не практикуват семейния бизнес и те не знаеха. Разбира се, и двамата са от семейства на ловци, трябва да си, за да съумееш да опазиш тайната да не стигне до жълтите вестници…
— … или полицейските архиви…
— Искаш ли да говоря, или сам ще разгадаеш всичко?
— Едно на нула за теб — кимна той и претегли на ръка блестящото копие с насочено острие. — Ще те изслушам.
— Но въпреки че са избрали да не са активни, те са знаели, че един вампир или върколак може да реши да нападне дъщеря им, ако разкрие самоличността й. Така че, докато бях на училище, веднъж седмично ходех на уроци по „клавесин“ и „езда“ — правя го, откакто навърших три години. Имам черен колан като шихан, тренирала съм и таекуондо. Може да започна и кунгфу…
— Две на нула. Но още не си ми казала как точно намери това великолепно смъртоносно оръжие?
— След като Клаус вече беше мъртъв, докато Стефан бдеше над Елена, внезапно дядо ми проговори — само отделни думи, но те ме накараха да отида да се поразровя на тавана. И открих това.
— Значи ти наистина не знаеш как да го използваш?
— Тъкмо започнах да се уча, когато се появи Шиничи. Но не, наистина нямам представа. Много ме бива с всякакви бойни тояги, така че го използвам като тях.
— Срещу мен не го използва само като бойна тояга.
— Имах намерение да те убедя, не да те убивам. Не бих могла да обясня на Елена как съм счупила всичките ти кости.
Деймън едва се сдържа да не прихне.
— И как така една двойка от пасивни ловци убийци са се озовали в затънтен провинциален град, намиращ се над няколко стотици пресичащи се лей линии?
— Предполагам, че не са подозирали какво представлява една линия на природна Сила. А тогава Фелс Чърч им се е сторил уединено и спокойно място.
Откриха Портата точно там, където Деймън я бе видял преди — добре оформен правоъгълник, издълбан в земята, на дълбочина около метър и половина.
— Сега седни там — помоли той Мередит, като я настани в противоположния ъгъл от този, където остави копието.
— Замислял ли си се — макар и за миг — какво ще стане с Мисао, ако излееш цялата течност тук?
— Всъщност нито за миг. Не заслужава дори и една микросекунда — заяви Деймън жизнерадостно. — Защо? Смяташ ли, че тя би се замислила за мен?
— Не — въздъхна Мередит. — Тъкмо в това е проблемът с вас двамата.
— Определено в момента тя е твой проблем, макар че по някое време може да се отбия, след като градът бъде разрушен, за да си побъбря на четири очи с брат й на тема как се спазва клетва.
— След като станеш достатъчно силен, за да го победиш.
— Е, защо ти не направиш нещо? Все пак те разрушават твоя град — изтъкна Деймън. — Децата се самонараняват, нападат се едно друго, а сега и родителите нападат децата…