Съвсем тихо, в случай че вътре имаше животни пазачи, Деймън разтвори една по една полупрозрачните черни завеси, които предпазваха стаята от кървавочервената светлина. Ботушите му потънаха в дебелия черен килим. След като се измъкна и от последната завеса, Деймън видя, че цялата спалня е декорирана в една тоналност от някой „експерт“ по контраста. Кехлибарено черно и много тъмносиво, почти черно.
Хареса му.
В спалнята имаше огромно легло, което едва се виждаше сред талазите полупрозрачни черни завеси. Единственият начин да се приближи към него, бе откъм долния край, където прозирните завеси бяха по-тънки.
Застанал сред притихналата като катедрала просторна спалня, Деймън гледаше към слабата фигура, очертана под черните копринени чаршафи, сред безброй пръснати наоколо малки възглавнички.
И тя беше бижу като замъка. Фини кости. Приличаше на заспал ангел. Блестяща река от пламтящи червени коси се стелеше около нея, като ален поток върху черните чаршафи. Приличаше малко на Бони.
Деймън беше доволен.
Измъкна същия нож, който бе допрял до гърлото на Елена, и само за миг се поколеба — но не, сега не бе времето да мисли за златната топлина на Елена. Всичко зависеше от това дете с нежни рамене пред него. Опря върха на ножа към гърдите си, съзнателно избирайки място по-встрани от сърцето си, в случай че се наложи да се пролее кръв… и се закашля.
Нищо не се случи. Принцесата, облечена в черна ефирна нощница, която разкриваше слабите й ръце, деликатни и бледи като порцелан, продължаваше да спи. Деймън забеляза, че ноктите на малките й пръсти са лакирани в същия ален цвят като косата й.
Двете големи свещи, поставени в черни свещници, изпускаха упойващ аромат, а освен това служеха за часовници — колкото по-надолу изгаряха, толкова по-лесно се определяше кое време е. Светлината беше идеална — всичко беше идеално, освен факта, че Жезалин още спеше.
Деймън се изкашля отново, този път по-високо, и побутна леглото.
Принцесата се събуди, изправи се рязко в леглото, като в същото време извади две тънки ками от ножници в косите си.
— Кой е? Има ли някой там? — Озърташе се във всички посоки, но не и в правилната.
— Само аз съм, Ваше Височество. — Деймън говореше с нисък, но пресеклив глас, все едно измъчван от отчаян и несподелен копнеж. — Не бива да се страхувате — додаде, след като тя най-после погледна в правилната посока и го видя. Той коленичи в другия край на леглото.
Малко бе сгрешил в преценката. Леглото беше толкова голямо и високо, че гърдите и ножът бяха доста под полезрението на Жезалин.
— Тук съм, за да отнема живота си — заяви доста високо, за да е сигурен, че принцесата ще разбере какво става.
След миг или два главата на Жезалин надникна над долния край на леглото. За да запази равновесие, ръцете й бяха широко отворени, а слабите й рамене — свити към тялото. От това разстояние той видя, че очите й са зелени — преливащи нюанси на зеленото, с много различни пръстени и точици.
Отначало тя само изсъска и вдигна камите в ръцете си, чиито пръсти бяха лакирани в алено. Деймън започна да се отегчава от нея. Скоро щеше да научи, че всичко това не е необходимо; че всъщност в действителния свят е излязло от мода още преди десетилетия и все още беше живо единствено благодарение на долнопробни романи и стари филми.
— Тук, в краката ви, ще се пронижа — рече той отново, за да е сигурен, че не е пропуснала нито сричка или смисъла на цялата постановка.
— Ти… себе си? — Погледна го подозрително. — Кой си ти? Как влезе тук? Защо ще правиш подобно нещо?
— Дойдох тук, воден от лудостта си. Направих го от лудост, с която повече не мога да живея.
— Каква лудост? И сега ли ще го направиш? — попита принцесата с интерес. — Защото, ако не го направиш, ще трябва да повикам стражата и… чакай малко — спря се тя.
Грабна ножа му, преди той да успее да й попречи, и прокара език по него.
— Това е метално острие — заключи и му го подхвърли обратно.
— Зная. — Деймън сведе глава, така че косата да скрива очите му, и промълви измъчено: — Аз съм… човек, Ваше Височество.
Наблюдаваше я скришом през миглите си и видя как лицето на Жезалин се оживи.
— Помислих си, че си само някой слаб, безполезен вампир — продума някак разсеяно. — Но сега, като те гледам по-внимателно… — Върхът на розовия й език, нежен като листо на роза, се стрелна навън и облиза устните й. — Няма смисъл да се погубва хубавото, нали?