Тя наистина приличаше на Бони. Казваше точно това, което мислеше в мига, в който й хрумнеше. В гърдите му се надигна смях.
Изправи се отново, погледна момичето върху леглото с целия плам и страст, на които бе способен и… усети, че не е достатъчно. Мисълта за истинската Бони, сама и нещастна… ами, охлади яко страстта му. Но какво друго можеше да направи?
Изведнъж го осени какво да стори. Преди малко, когато се бе възпрял да мисли за Елена, бе потушил всякаква искрена страст или желание. Ала той правеше всичко това не само заради себе си, но и заради Елена. Елена не би могла да бъде неговата принцеса на мрака, ако той не може да е нейният принц.
Този път, когато сведе поглед към принцесата, беше различно. Усети как атмосферата се промени.
— Ваше Височество, нямам право дори да говоря с вас — рече той, като нарочно сложи обутия си в ботуш крак върху извитата метална рамка на леглото. — Вие не по-зле от мен знаете, че можете да ме убиете само с един удар… да кажем, ето тук — посочи едно място под челюстта, — но вие вече сте ме убили…
Жезалин изглеждаше смутена, но го слушаше.
— … с любов. Влюбих се във вас в мига, в който ви съзрях. Бихте могли да прекършите врата ми или — както бих казал, ако ми позволите да докосна уханната ви бяла ръка — бихте могли да увиете тези пръсти около шията ми и да ме удушите. Умолявам ви да го сторите.
Жезалин изглеждаше все по-озадачена, но и развълнувана. С пламнало лице протегна малката си ръка към Деймън, но очевидно без никакво намерение да го души.
— Моля ви, направете го — подкани я с жар Деймън, без да откъсва очи от нейните. — Това е единственото, за което ви моля: да ме убиете сама, вместо да викате стражата. Нека прекрасното ви лице да е последното, което ще видя, преди да издъхна.
— Ти си болен — реши Жезалин, все още объркана. — Имаше и други с помрачени умове, които успяха да преминат през първата стена на замъка ми… макар че никога не стигнаха до покоите ми. Ще те оставя на грижите на лекарите, за да те излекуват.
— Моля ви — продължи Деймън, който си бе проправил път през последните полупрозрачни черни завеси и сега се надвеси над седналата принцеса. — Дарете ме с мигновена смърт, вместо да ме оставите всеки ден да умирам по малко. Не знаете какво направих. Не мога да спра да ви сънувам. Когато излизахте от замъка, ви следвах от магазин в магазин. В момента вече умирам, запленен от благородството и сияйната ви красота, знаейки, че съм единствено прах под краката ви. Никой лекар не може да излекува това.
Жезалин явно мислеше усилено. Очевидно никой досега не й бе говорил по този начин.
Зеленият й поглед бе прикован в устните му, като долната все още кървеше.
Деймън се засмя безразлично.
— Един от пазачите ви ме залови и много добросъвестно се опита да ме убие, преди да достигна до вас и да наруша съня ви. Боя се, че се наложи да го убия, за да проникна тук — призна си той, застанал между едната висока свещ и момичето в леглото, така че сянката му да пада върху нея.
Очите на Жезалин се разшириха и тя го погледна одобрително, макар да изглеждаше все така крехка и уязвима.
— Раната кърви — прошепна. — Бих могла…
— Можете да направите всичко, което пожелаете — окуражи я Деймън, а устните му се извиха в капризна усмивка. Вярно беше. Наистина можеше.
— Тогава ела тук. — Тя потупа мястото до най-близката възглавница върху леглото. — Как се казваш?
— Деймън — отвърна той, свали якето си, излегна се върху леглото и с обигран маниер подпря брадичка върху единия си лакът.
— Само Деймън?
— Можете дори да го съкратите още. Сега съм никой, само Срам — отвърна той, като отново извика в съзнанието си образа на Елена и вложи още по-хипнотична сила в погледа си, прикован в очите на Жезалин. — Бях вампир — могъщ и горд — на Земята — но бях подмамен от едно китсуне… — Разказа й изопачена версия на историята на Стефан, като пропусна Елена, както и всички глупости за мечтата отново да бъде човек. Заяви, че след като избягал от затвора, където загубил вампирската си същност, решил да сложи край на живота си като човек.
Но в този момент видял принцеса Жезалин и си помислил, че ако й стане верен слуга, ще може да се примири с тъжната си участ. Уви, въздъхна Деймън, това само подхранило срамните му чувства към Нейно Височество.
— И сега моята лудост ме тласна да проникна в покоите ви и да се осмеля да ви заговоря. Нека, Ваше Височество, участта ми послужи за пример, който ще накара останалите злосторници да треперят. Заповядайте да ме изгорят, да ме бичуват с камшик и разкъсат тялото ми на четири, забучете главата ми на копие за назидание на онези, които биха замислили да ви причинят зло. Нека съдбата ми ги накара да предпочетат да ги изпепели огън, отколкото да ви доближат.