— Искам да помоля за мир между нашите семейства — рече той и протегна ръка към Мередит. Тя се поколеба и Стефан, колкото и усърдно да се стараеше да не го прави, не можа да не чуе мислите й, все едно бяха малки създания, спотаили се в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието й. На какво се бе посветила тя? Какъв смисъл влагаше той в думата семейство?
Това наистина е само формалност, каза й той, опитвайки се да завоюва позиции на друг фронт: да я накара да приеме докосването на мислите му до нейните. Никога не съм имал нищо против.
— Не — отвърна Мередит. — Важно е. Искам да ти вярвам, Стефан. Само на теб, но… не разполагах с копието, преди Клаус да умре.
Мисълта му препусна.
— Тогава ти не си знаела каква си…
— Знаех. Но родителите ми никога не са били действащи ловци. Дядо ми каза за копието.
Стефан изпита прилив на неочаквано удоволствие.
— Значи сега дядо ти е по-добре?
— Не… донякъде. — Мислите на Мередит бяха объркани. Гласът му се промени, каза си тя. Стефан наистина се зарадва, че дядо е по-добре. Дори повечето хора не биха се загрижили — не и наистина.
— Разбира се, че ме е грижа — увери я Стефан. — От една страна, той помогна да спасим живота на всички ни… както и града. От друга, е много смел мъж — трябва да е бил, — за да оцелее след нападение на един от Древните.
Внезапно студената ръка на Мередит се обви около китката му и думите потекоха от устата й толкова бързо, че Стефан едва ги разбираше. Но зад тези думи мислите й бяха ясни и точни и чрез тях той разбра смисъла.
— За това, което се е случило, когато съм била много малка, зная само от това, което са ми разказвали. Родителите са ми споделяли някои неща. Те смениха рождения ми ден — всъщност промениха деня, в който го празнувахме, — защото един вампир нападнал дядо ми, след което дядо ми се опитал да ме убие. Винаги все това разказваха. Но откъде са могли да знаят? Не са били там — поне така твърдят. И кое е по-вероятно: че дядо ме е нападнал или че го е сторил вампирът? — Тя млъкна. Дишаше тежко и трепереше като сърна, уловена в гората. Уловена и обречена, неспособна да избяга.
Стефан постави стоплената си длан върху студената ръка на Мередит.
— Аз няма да те нападна — рече просто. — И няма да разравям никакви стари спомени. Става ли?
Девойката кимна. След пречистващата й история Стефан разбираше, че няма желание да се впуска в многословие.
— Не се страхувай — промърмори. Изпращаше мислено същата успокояваща фраза към съзнанието на многото животни, които бе преследвал в Олд Уд. Всичко е наред. Няма причина да се боиш от мен.
Тя не можеше да не се страхува, но Стефан я успокои, както успокояваше горските животни, докато я притегляше към най-тъмните сенки в стаята, шепнейки й ласкави думи, въпреки че кучешките му зъби му крещяха да я ухапе. Трябваше да отметне горния край на блузата й, за да оголи дългата й, мургава шия. Докато го правеше, утешителните му думи се превърнаха в гальовни звуци, сякаш приласкаваше бебе.
И накрая, когато дишането на Мередит се забави и стана равномерно, а очите й се притвориха, Стефан много внимателно плъзна по артерията й изтръпналите си от болезнен копнеж кучешки зъби. Мередит едва трепна. Той докосна нежно повърхността на съзнанието й, виждайки само това, което вече знаеше за нея: живота й с Елена, Бони и Каролайн. Купоните в училище, планове и амбиции. Пикници. Вирът, където плуваха. Смях. Умиротворение, което се разпростираше като голямо езеро. Необходимостта от спокойствие, от контрол. И всичко това се простираше назад във времето, докъдето можеше да си спомни…
Най-далечните глъбини на спомените й бяха в средата… където имаше дълбоко езеро, хлътнало като в падина. Стефан си бе обещал, че няма да навлиза твърде навътре в съзнанието й, но беше придърпан, безпомощен, все едно повлечен от шеметен бързей. Водите се затвориха над главата му и той потъваше със страшна скорост към самите дълбини на второто езеро, което обаче не беше образувано от умиротворение, а от гняв и страх.
И тогава видя какво се бе случило, какво се случваше, какво щеше винаги да се случва — там, в застиналата сърцевина на Мередит.
11
Когато принцеса Жезалин д’Обинье се засити с кръвта на Деймън — а тя бе доста жадна за толкова крехко създание — беше негов ред. Насили се да запази търпение, когато Жезалин потрепна и се намръщи при вида на ножа му с дървена дръжка. Но Деймън я дразнеше игриво из огромното легло, забавляваше я с шеги и когато най-после я улови, тя почти не почувства мигновената парлива болка, когато острието сряза кожата на гърлото й.