Обиколи различни магазини и изхарчи и последната си монета. Смяташе да отскочи до Бони, докато пазарува, но пазарът се намираше в противоположна посока на странноприемницата, където я бе оставил, и накрая просто не му остана време.
Когато се запъти обратно към замъка, не беше особено обезпокоен. Бони, колкото и кротка и крехка да изглеждаше, всъщност притежаваше твърда ядка, която — той бе сигурен — щеше да я задържи вътре в стаята три дни. Тя щеше да се справи. Деймън знаеше, че може.
Заудря по малката порта на замъка, докато един намръщен страж не му отвори.
— Какво искаш? — тросна се мъжът.
Бони умираше от скука. Беше минал само един ден, откакто Деймън я остави — ден, който можа да различи само по броя на яденета, които й донесоха, тъй като огромното червено слънце никога не залязваше от хоризонта, а кървавочервената светлина никога не се променяше, освен ако не валеше.
На Бони й се искаше да завали. Искаше да завали сняг или да избухне пожар, да връхлети ураган или малко цунами. Беше опитала да изгледа едната звездна сфера, съдържаща някаква абсурдна сапунка, която изобщо не проумя.
Сега й се искаше никога да не се бе опитвала да попречи на Деймън да дойде тук. Щеше й се да се бе освободил от нея, преди и двамата да паднат в дупката. Да беше сграбчила ръката на Мередит и да бе пуснала Деймън.
А това бе едва първият ден.
Деймън се усмихна на вкиснатия пазач.
— Какво искам? Само това, което вече имам. Отворена врата. — Но не влезе вътре. Попита какво прави принцесата и го осведомиха, че обядва. От донор.
Идеално. Скоро върху портата се разнесе различно почукване. Деймън настоя да я отворят по-широко. Стражите никак не го харесаха; съвсем правилно бяха свързали изчезването на досегашния капитан на стражата с неочакваната поява на този странен човек. Но у него имаше нещо застрашително, дори в този страшен свят. Те му се подчиниха.
Не след дълго последва още едно тихо почукване, сетне още едно и още едно, така, докато дванайсет мъже и жени, понесли в ръцете си камари от влажна, уханна кафява хартия, последваха безшумно Деймън нагоре по стълбите до черната спалня на принцесата.
Междувременно Жезалин бе провела една дълга и отегчителна среща в компанията на двама от финансовите си съветници, които й се струваха много стари, макар че бяха превърнати във вампири, когато са били двайсетина годишни. Мускулите им са се отпуснали заради липса на упражнения, улови се да си мисли принцесата. И съвсем естествено, бяха облечени в одежди с дълги ръкави и широки панталони, целите черни, с изключение на яките около вратовете им, които на газената светлина вътре изглеждаха бели, и алени отвън заради слънцето, което никога не залязваше.
Принцесата тъкмо ги бе изпроводила, след като двамата се бяха поклонили почтително. Тя се поинтересува, при това доста раздразнено, къде е човекът Деймън. Неколцина слуги, с едва прикрита злост зад неискрените усмивки, й обясниха, че се е запътил, съпроводен от десетина… човешки същества… към спалнята й.
Жезалин едва не полетя към стълбата и се изкачи много бързо, но с изисканата грациозност, която знаеше, че се очаква от благопристойните жени вампири. Стигна до готическите врати и дочу приглушените звуци на възмущение и злоба, докато придворните й дами си шепнеха. Ала преди принцесата да успее да попита какво става, тя бе връхлетяна от огромна, топла и уханна вълна. Не беше наситеният и животворен аромат на кръвта, но нещо по-леко, сладко и в момента, когато жаждата й за кръв бе утолена, дори по-упойващо и замайващо. Тя бутна двойните врати, сетне спря изумена.
Приличащата на катедрала черна спалня беше пълна с цветя. Имаше купища лилии, вази, пълни с рози, лалета във всякакви цветове и отсенки, изобилие от бели и жълти нарциси, а във всички ъгли лежаха пръснати дъхави орлови нокти и фрезии.
Цветарите бяха превърнали мрачната, традиционна черна стая във фантастично и екзотично творение. По-мъдрите и прозорливи придворни на принцесата помагаха енергично на цветарите да ги подредят, като носеха големи, красиви вази.
Щом видя Жезалин да влиза в стаята, Деймън тутакси се приближи и коленичи пред нея.
— Нямаше те, когато се събудих! — заяви сърдито принцесата, а Деймън леко се усмихна.
— Простете ми, Ваше Височество. Но след като така и така ще умра, си помислих, че трябва да отида и да ви донеса тези цветя. Харесват ли ви цветовете и уханията?