По тялото на Бони се разля приятната тръпка на доволен читател. Приказката, чиято поука беше да не бъдем алчни, приличаше на приказките, които нейната баба й четеше, когато беше дете, а тя слушаше в захлас, сгушена в скута й.
Толкова много й липсваха Елена и Мередит! Имаше какво да разкаже, ала нямаше на кого.
12
— Стефан! Стефан! — Елена беше твърде нервна, за да отсъства повече от пет минути от спалнята, колкото й бяха нужни, за да я видят полицаите. Всъщност този, когото търсеха, но не намериха, беше Стефан. Изобщо не им бе хрумнало, че някой може да се прокрадне и да се скрие в стаята, която вече бяха претърсили.
А сега Елена не получаваше отговор от Стефан, който бе сключен в прегръдка с Мередит, притиснал плътно уста върху двете малки рани, които бе направил. Елена трябваше да го разтърси за раменете, да разтърси и двамата, за да ги накара да реагират.
Тогава Стефан се отдръпна рязко назад, но без да пуска Мередит, която иначе щеше да падне. Побърза да оближе кръвта от устните си. За пръв път вниманието на Елена не бе съсредоточено върху него, а върху приятелката й — приятелка, на която бе позволила да направи това.
Очите на Мередит бяха затворени, но под тях се бяха образували големи тъмносини кръгове. Устните й бяха разтворени, а косите й, обрамчващи като тъмен облак лицето й, бяха мокри от сълзите, попили в тях.
— Мередит? Мери? — Някогашният прякор изскочи неволно от устните на Елена. Но Мередит не помръдна, нямаше признаци, че я е чула. — Стефан, какво не е наред?
— Накрая й внуших да заспи — Стефан вдигна Мередит на ръце и я положи върху леглото.
— Но какво се случи? Тя защо плаче и какво не е наред с теб? — Елена забеляза, че въпреки порозовелите му страни, очите му бяха тъжни.
— Видях нещо… в съзнанието й — отвърна той лаконично и бутна Елена зад гърба си. — Идва един от тях. Стой тук.
Вратата се отвори. Беше полицаят, зачервен и задъхан, който направо бе надминал себе си, връщайки се в стаята, откъдето бе започнал претърсването на първия етаж.
— Намерих всички в една стая — всички, освен беглеца — каза полицаят в голям черен мобилен телефон. От другия край на линията полицайката каза нещо кратко. Мъжът се обърна към тийнейджърите: — Сега ще претърся теб — кимна към Стефан, — докато партньорът ми претърсва вас двете. — Кимна към Мередит. — Между другото, какво й има?
— Нищо, което бихте могли да разберете — отвърна Стефан хладно.
Полицаят го погледна, сякаш не можеше да повярва на чутото. В следващия миг обаче доби вид, все едно можеше и да е разбрал. Пристъпи към Мередит.
Стефан изръмжа. Звукът накара Елена, която беше точно зад гърба му, да подскочи. Беше ниското, свирепо ръмжене на животно, защитаващо самката или самеца си, глутницата, територията си.
Зачервеното лице на полицая внезапно пребледня и по него се изписа паника. Елена предположи, че пред погледа му се бяха разкрили два реда зъби, много по-остри от неговите и изцапани с кръв.
Тя не искаше това да се превърне в… открита схватка.
— Може би в крайна сметка ще се нуждаем от сребърните куршуми — избъбри в телефона полицаят на партньора си.
Елена смушка любимия си, който сега издаваше някакъв звук, приличащ на силното бръмчене на циркуляр, който сякаш пронизваше мозъка й.
— Стефан, въздействай му! — прошепна му тя. — Полицайката идва, а нищо чудно вече да се е обадила за подкрепление.
От допира й звукът секна, а когато Стефан се извърна, тя видя, че от свирепата животинска муцуна с оголени зъби не е останало нищо — лицето му отново бе добило обичайното си мило изражение. Зелените му очи пак излъчваха присъщата му доброта. Сигурно е поел много кръв от Мередит, помисли си Елена и стомахът й се сви. Не беше сигурна какви чувства изпитваше в момента.
Но нямаше как да се отрекат страничните ефекти. Стефан се обърна отново към полицая.
— Ти ще отидеш в предния коридор — нареди му с твърд и отсечен тон. — Ще чакаш там, без да вдигаш шум, докато ти кажа да се движиш или говориш. — Сетне, без да се увери дали полицаят се подчинява на заповедта му или не, подпъхна по-плътно одеялото около Мередит.