— Отрова ли? — Мат погледна стреснато дланите си.
— Всичко е наред — успокои го Елена. — Проверих те, а и освен това, ако имаше отрова, щеше да е от бързодействащите.
— Да, противниците биха искали да те извадят от строя колкото се може по-бързо — уточни Стефан. — Така че, щом още си жив, има голяма вероятност да си останеш такъв. А сега противното дяволско изчадие иска само да си легне. — Извърна се, за да се качи на тавана. Сигурно бе чул как Елена си пое неволно дъх, защото се обърна и тя видя, че съжалява. Тъмноизумрудените му очи бяха тъжни, но блестяха от неизползвана Сила.
Мисля, че ще спим до късно, каза си Елена и усети как по цялото й тяло пробягнаха приятни тръпки. Стисна ръката на Стефан и усети как той стисна в отговор нейната. Тя отлично разбираше какво има наум; двамата бяха достатъчно близо, а той изпращаше съвсем ясно послание за това, което иска — а тя бе не по-малко нетърпелива от него да се качат горе.
— Какво общо има Мередит с това? — попита Мат внезапно, впил поглед в страховитото оръжие.
— Не би трябвало да казвам нищо за това — отвърна Стефан. — Но ако искаш да узнаеш повече, наистина би трябвало да попиташ Мередит. Утре.
— Добре — кимна Мат, явно накрая разбрал. Оръжие като това можеше единствено да е предназначено за убиване на всякакви чудовища, бродещи по Земята. А Мередит — Мередит, която бе стройна и гъвкава като балерина с черен колан и… о, онези уроци! Уроците, които винаги бе отлагала, ако точно в определен момент момичетата бяха замислили нещо, но за които винаги някак си успяваше да намери време.
Но едва ли някой би очаквал едно момиче да разнася клавесин със себе си, а и никой друг нямаше такъв инструмент. Освен това, Мередит бе казала, че мрази да свири, така че най-добрите й приятелки не й додаваха много с въпросите си. Всичко това беше част от загадъчността на Мередит.
Уроци по езда? Елена би могла да се обзаложи, че някои от тях са истински. Мередит би желала да се научи как да избяга бързо, възсядайки каквото й попадне.
Но ако Мередит не се е упражнявала, за да може да забавлява гостите си с лека музика, или да се изявява като звезда в някой холивудски уестърн — тогава какво е правела?
Тренирала е, досети се Елена. В околността имаше доста зали по бойни изкуства и ако Мередит е започнала да се обучава, след като вампирът е нападнал дядо й, сигурно вече беше доста добра. И когато се биехме с ужасни твари, кой е наблюдавал точно нея — едва забележима сива сянка, която не привличаше вниманието? Много чудовища навярно са били избити.
Единственият въпрос, нуждаещ се от отговор, беше: защо досега Мередит не им бе показала страховитото оръжие срещу чудовищата и дяволските изчадия или не го бе използвала в някоя от битките с тях — например срещу Клаус? И Елена не знаеше, но смяташе на следващата сутрин да попита приятелката си. Утре, когато Мередит се събуди. Но вярваше, че отговорът е съвсем прост.
Като истинска дама, Елена се опита да потисне елегантно прозявката си. Стефан?, попита. Може ли да ни изведеш оттук — без да ме носиш на ръце — и да ни поведеш към стаята си?
— Мисля, че тази сутрин всички преживяхме достатъчно вълнения — рече Стефан с мекия си глас. — Госпожо Флауърс, Мередит е в спалнята на първия етаж — вероятно ще спи утре до късно. Мат…
— Зная, зная. Не съм сигурен как е по график, но нямам нищо против тази вечер да е мой ред. — Протегна ръката си към Стефан.
Стефан го погледна изненадано. Скъпи, кръвта никога не е достатъчно, изпрати му мисълта си Елена, съвсем сериозно и откровено.
— Двете с госпожа Флауърс ще сме в кухнята — изрече на глас.
— Не забравяй да благодариш на Стефан, задето защити пансиона заради мен — напомни й госпожа Флауърс, когато влязоха.
— Той го направи, защото това е нашият дом — отвърна Елена, сетне се върна в преддверието, където Стефан благодареше на изчервения Мат.
Тогава госпожа Флауърс извика Мат в кухнята, а Елена бе сграбчена от две жилави, силни ръце. Двамата се изкачваха бързо, докато дървената стълба проскърцваше и пъшкаше в знак на немощен протест. И накрая се озоваха в стаята на Стефан, а Елена в прегръдките на любимия си.
Нямаше по-хубаво място, където да бъдат, както и не искаха нищо друго, помисли си девойката и вдигна лице към Стефан, който сведе своето. Устните им се сляха в дълга и бавна целувка. Прималя й и Елена трябваше да се вкопчи в Стефан, който я държеше с ръце, които биха могли да разтрошат гранит, но само я стискаха — точно толкова силно, колкото тя искаше.