13
Елена спеше спокойно, преплела ръка с тази на Стефан. Сънуваше необичаен сън. Не, не беше сън, а извънтелесно преживяване. Но не беше като предишното й извънтелесно посещение в килията на Стефан. Носеше се из въздуха толкова бързо, че не можеше ясно да различи какво имаше под нея.
Огледа се и внезапно, за нейно изумление, друга фигура се появи до нея.
— Бони! — рече тя или по-скоро се опита да изрече. Но разбира се, нямаше звук. Бони приличаше на прозрачно копие на себе си. Все едно някой я бе създал от разтопено стъкло, а после бе оцветил съвсем леко косата и очите й.
Бони, опита да се свърже телепатично Елена с нея.
Елена! О, двете с Мередит толкова ми липсвате! Аз съм затворена тук в една дупка…
Дупка? Елена усети паниката си в телепатичната връзка. Бони също и потръпна.
Не е истинска дупка. Вертеп. Предполагам, че е някаква странноприемница, но съм заключена, носят ми храна два пъти дневно и ме водят веднъж до тоалетната…
Господи! Как попадна там?
Ами… Бони се поколеба. Предполагам, че вината е моя.
Това няма значение! От колко време точно си там?
Хм, мисля, че това е вторият ден.
Последва пауза. После Елена промълви: Ами, два дни на отвратително място могат да се сторят като цяла вечност.
Бони се опита да обясни по-ясно: Само дето ми е толкова скучно и самотно. Двете с Мередит толкова ми липсвате!, повтори.
Аз също мисля за теб и Мередит, призна Елена.
Но Мередит е там, при теб, нали? О, Господи, не ми казвай, че и тя е паднала!, паникьоса се Бони.
Не, не! Тя не е паднала. Елена не можеше да реши дали да каже на Мередит, или не. Може би още не, каза си тя.
Не можеше да види накъде се бяха устремили, но почувства, че се носят по-бавно. Виждаш ли нещо?
Хей, да, под нас! Това е кола! Да слезем ли?
Разбира се. Дали може да се хванем за ръце?
Установиха, че не могат, но се опитаха да останат по-близо една до друга. В следващия миг преминаха през покрива на малка кола.
Хей! Това е Аларик!, възкликна Бони.
Аларик Залцман беше гаджето на Мередит, за когото бяха решили да я сгодят. Сега беше на около двайсет и три, и пясъчнорусата му коса и лешниковите очи не се бяха променили, откакто преди близо десет месеца го видя за последен път. Той беше парапсихолог в университета „Дюк“ и работеше върху доктората си.
От векове се опитвам да се свържа с него, поясни Бони.
Зная. Може би това е начинът, по който да влезем във връзка с него.
Къде се предполага, че се намира той?
На някакво странно място в Япония. Забравих как се казва, но да погледнем картата върху предната седалка.
Докато го правеха, призрачните форми на двете момичета се преплетоха, преминавайки една през друга.
Унмей но Шима: Островът на гибелта, бе написано над очертанията на един остров. Върху картата до него имаше голям червен хикс с надпис: Полето на наказаните девственици.
На какво?, попита негодуващо Бони. Какво означава това?
Не зная. Но виж, това е мъгла, истинска мъгла. И вали. А това шосе е ужасно.
Бони се гмурна навън. Ох, толкова е странно. Дъждът преминава право през мен. И не мисля, че това е шосе.
Върни се и погледни това, каза й Елена. Върху острова няма отбелязани градове, само едно име. Доктор Селия Конър, съдебен патолог.
Какво е съдебен патолог?
Мисля, отвърна Елена, че разследват убийства и разни неща. И отварят труповете, за да установят причината за смъртта.
Бони потрепери. Не мисля, че това ми харесва.
Нито пък на мен. Но погледни навън. Струва ми се, че някога това е било село.
Почти нищо не бе останало от селото. Само малко руини от дървени сгради, очевидно гниещи, и някакви полуразрушени, почернели каменни постройки. Имаше голяма жълта сграда, покрита с огромна яркожълта мушама.