Когато колата приближи сградата, Аларик спря, грабна картата и малък куфар и притича под дъжда и в калта, за да отиде на сухо. Елена и Бони го последваха.
Близо до входа го посрещна много млада чернокожа жена. Лъскавата й коса бе подстригана късо и обрамчваше малкото й лице. Беше дребна, дори по-ниска от Елена. Очите й грееха от вълнение, а белите й равни зъби бяха достойни за холивудска усмивка.
— Доктор Конър? — попита Аларик с неподправено възхищение, граничещо почти с благоговение.
На Мередит това никак няма да й хареса, рече Бони.
— Наричайте ме Селия, моля — каза жената и улови ръката му. — Аларик Залцман, предполагам — додаде, както Хенри Стенли се обърнал към доктор Ливингстън в африканската джунгла.
— Само Аларик, моля, Селия.
На Мередит определено няма да й хареса, съгласи се Елена.
— Значи изследваш призраци — казваше Селия под тях. — Е, нуждаем се от теб. В това място има призраци или някога е имало. Не зная дали още са тук, или не.
— Звучи интересно.
— По-скоро тъжно и страховито. Тъжно, странно и страховито. Направих разкопки на всякакви руини, особено там, където съществува вероятността от геноцид. И едно ще ти кажа: този остров не прилича на нито едно от местата, които съм виждала — заяви Селия.
Аларик вече вадеше разни неща от куфара си — дебел топ хартия, малка видеокамера и тетрадка. Включи видеокамерата, погледна през визьора, после я подпря с част от листата. Когато очевидно нагласи Селия на фокус, грабна тетрадката.
Селия явно се забавляваше.
— По колко начина записваш информацията?
Аларик се потупа по едното слепоочие и поклати тъжно глава.
— Колкото е възможно повече. Сивите ми клетки започват да намаляват. — Огледа се. — Предполагам, че не си съвсем сама тук, нали?
— Сама съм, с изключение на портиера и момчето, което ме превозва до Хокайдо. Започнахме с нормална експедиция — бяхме четиринайсет. Но един по един останалите умряха или си тръгнаха. Дори не мога да погреба отново образците — момичетата, които изкопахме.
— А хората от твоята експедиция, които са умрели или са заминали…
— Ами, отначало хората умираха. После това и разни други странни случки накараха останалите да си тръгнат. Бяха изплашени за живота си.
Аларик се намръщи.
— Кой умря пръв?
— От експедицията? Роналд Аргайл. Специалист по керамика. Разглеждаше две делви, които намерихме — ами, ще прескоча историята и ще ти съобщя края. Падна от стълбата и си счупи врата.
Веждите на Аларик се стрелнаха нагоре.
— И това беше странно?
— За човек като него, който от почти двайсет години се занимава с тази работа — да.
— Двайсет години? Може да е получил инфаркт? И след това — бум? — Аларик направи жест надолу.
— Може и така да е станало. Ти навярно ще можеш да ни обясниш всички тези малки загадки. — Шикозната жена с късо подстриганата коса се ухили бойко като мъжкарана. Всъщност и така е облечена, осъзна Елена: джинси „Левис“ и риза на сини и бели квадрати, с навити ръкави, върху бял потник.
Аларик тръсна глава, сякаш почувствал се виновен, задето я зяпа прекалено втренчено. Бони и Елена се спогледаха над главата му.
— Но какво се е случило с хората, които първоначално са живели на този остров? Тези, които са построили къщите?
— Ами, те поначало не са били много. Предполагам, че мястото може да е наречено Острова на гибелта, преди нашата експедиция да се заеме с разследването на връхлетелите го нещастия, довели до унищожението му. Но доколкото успях да открия, било е нещо като война — гражданска война. Между децата и възрастните.
Този път Бони и Елена се спогледаха с разширени очи. Също като у дома… поде Бони, но Елена я прекъсна: Шшт. Слушай.
— Гражданска война между децата и техните родители? — повтори Аларик бавно. — Е, това наистина е странно.
— Ами, достигнах до този извод по метода на изключването. Разбираш ли, имаше нещо като изкопани гробове или просто дупки в земята. Но нямаше следи обитателите да са били нападнати. Не са измрели от глад или суша — все още имаше достатъчно зърно в хамбарите. Нямаше и следи от болест. Започнах да мисля, че те всички са се избили един друг — родителите са убивали деца; децата са убивали родителите.