— Брей! — Аларик прокара ръка над челото си, като в същото време потръпна.
Направи снимки!, Елена му изпрати телепатична заповед, влагайки цялата сила на волята си, за да я предаде. Видя, че Бони прави същото със затворени очи и стиснати юмруци.
Сякаш подчинявайки се на заповедите им, Аларик започна да снима колкото се може по-бързо.
Накрая свърши, но Елена знаеше, че без външен подтик няма начин тези снимки да стигнат до Фелс Чърч, докато той самият не дойде в града — а дори Мередит не знаеше кога ще стане това.
Какво да правим?, Бони попита отчаяно Елена.
Ами… сълзите ми бяха истински, когато посетих Стефан в затвора.
Искаш да се разплачем за него?
Не, отвърна нетърпеливо Елена. Но ние приличаме на призраци — нека се държим като такива. Опитай се да духнеш на тила му.
Бони го стори и двете видяха как Аларик трепна, огледа се и се загърна по-плътно в якето си.
— Ами другите смъртни случаи в експедицията ви? — попита парапсихологът, сгуши се в якето и се огледа безцелно.
Селия започна да говори, но нито Елена, нито Бони слушаха. Бони духаше към Аларик от различни посоки, като го насочваше към единствения здрав прозорец в сградата. Там Елена пишеше с пръст върху студеното тъмно стъкло. Когато се увери, че Аларик гледа в тази посока, тя духна върху изречението: изпрати незабавно снимките на делвите на Мередит! Всеки път, когато Аларик се доближеше до прозореца, тя духаше отново, за да изпъкнат думите.
И той най-после ги видя.
Отскочи стреснато назад. После се прокрадна отново към прозореца. Елена подсили написаното. Този път, вместо да подскача, той закри очите си с ръка, сетне отново надзърна.
— Хей, господин Ловец на духове — извика му Селия. — Добре ли си?
— Не зная — призна си Аларик. Отново закри очите си, но Селия приближи и Елена не духна върху стъклото.
— Стори ми се, че видях… послание да изпратя снимките на тези делви на Мередит.
Селия повдигна вежди.
— Коя е Мередит?
— О! Тя — тя е една от бившите ми ученички. Предполагам, че това би я заинтересувало. — Погледна надолу към видеокамерата.
— Кости и урни?
— Ами, и ти си се заинтересувала от тях доста млада, ако може да се вярва на репутацията ти.
— О, да. Обичах да гледам разложението на мъртва птица или да откривам кости и да се опитвам да отгатна от какво животно са — кимна Селия и го озари с усмивката си. — Още от шестгодишна. Но аз не бях като повечето момичета.
— Е, и Мередит не е — рече Аларик.
Елена и Бони се спогледаха, този път много сериозно. Аларик намекваше, че Мередит е специална, но не го бе казал изрично, нито спомена за намерението им да се сгодят.
Селия приближи.
— Ще й изпратиш ли снимките?
Аларик се засмя.
— Ами, цялата тази атмосфера и всичко — не зная. Може да е било само плод на въображението ми.
Вече до него, Селия се извърна и Елена отново духна върху посланието. Аларик вдигна ръце, все едно че се предава.
— Предполагам, че на Острова на гибелта няма сателитно покритие? — попита безпомощно.
— Няма — отвърна Селия. — Но фериботът ще се върне след един ден и тогава можеш да изпратиш снимките — ако наистина възнамеряваш да го направиш.
— Мисля, че е по-добре да го направя — заяви Аларик. Елена и Бони го изгледаха кръвнишки от различни ъгли.
В този момент клепачите на Елена натежаха и започнаха да се притварят. О, Бони, съжалявам. Исках да поговоря с теб след това и да се уверя, че си добре. Но пропадам… не мога…
Успя да задържи очите си отворени. Бони се бе свила на кълбо, дълбоко заспала.
Бъди внимателна, прошепна Елена, без да е сигурна на кого шепне. И докато се отнасяше надалеч, не пропусна да забележи Селия и начина, по който Аларик говореше на тази красива, изискана и талантлива жена, само година или две по-голяма от него. И като капак на всичко изпита съвсем определен страх за Мередит.
14
На следващата сутрин Елена забеляза, че Мередит все още изглежда бледа и отпусната, а очите й се извръщат настрани, ако Стефан погледне към нея. Но положението беше напечено и веднага след като измиха чиниите от закуска, Елена свика спешно съвещание в салона. Там двамата със Стефан обясниха на Мередит какво е пропуснала от посещението на полицаите. Мередит се усмихна вяло, когато Елена разказа как Стефан ги изпъдил като улични псета.