Тогава Елена им сподели своето извънтелесно преживяване. То доказваше поне едно нещо: че Бони е жива и сравнително добре. Мередит прехапа устни, когато госпожа Флауърс спомена това. Още по-силно й се прииска да отиде и лично да измъкне Бони от Тъмното измерение.
Но от друга страна, Мередит искаше да остане и да изчака да се получат снимките на Аларик. Ако това щеше да спаси Фелс Чърч…
Никой в пансиона не се усъмни в станалото на Острова на гибелта. Същото се случваше и тук, на другия край на света. Отделът за закрила на децата във Вирджиния вече бе отвел децата на една семейна двойка. Колко време щеше да мине, преди Шиничи и Мисао да превърнат всички деца в смъртоносни оръжия — или да пуснат в действие онези, които вече са превърнали в такива? Колко време оставаше, преди някой истеричен родител да убие дете?
Групата, седнала в салона, обсъждаше различни планове и начини на действие. Накрая решиха да изработят делви, идентични на онези, които Елена и Бони бяха видели, и да се молят да успеят да възпроизведат написаното върху тях. Бяха сигурни, че тъкмо в тези делви са били затворени Шиничи и Мисао и изолирани от останалата част от Земята.
Следователно Шиничи и Мисао някога са обитавали доста тясното пространство на делвите. Но какво притежаваха Елена и приятелите й, което би могло да ги подмами обратно вътре?
Сила, решиха те. Само много мощна Сила, на чиято съблазън не биха могли да устоят близнаците китсуне. Затова жрицата се бе опитала да ги подмами със собствената си кръв. Сега… подобна примамка би била или течността от пълна звездна сфера… или кръвта от необикновено силен вампир. Или два вампира. Или три.
Всички бяха угрижени, докато обмисляха вариантите. Не знаеха колко кръв ще бъде нужна — но Елена се боеше, че ще е много повече, отколкото биха могли да си позволят да изгубят. Със сигурност ще бъде много повече, отколкото жрицата е могла да си позволи.
После настъпи тишина, която единствено Мередит можеше да наруши.
— Сигурна съм, че всички се чудите за това — рече тя и измъкна ненадейно бойната тояга. Как го направи?, запита се Елена. Не беше у приятелката й, а изведнъж се появи.
На ярката дневна светлина всички се втренчиха в гладкото блестящо оръжие, запленени от красотата му.
— Който е направил това — обади се Мат, — е имал извратено въображение.
— Бил е един от предците ми — осведоми ги Мередит. — И няма да оспорвам това заключение.
— Имам въпрос — заговори Елена. — Ако притежаваше това оръжие от началото на тренировките си, ако беше отгледана и възпитана в подобен свят, щеше ли да се опиташ да убиеш Стефан? Щеше ли да се опиташ да убиеш мен, когато се превърнах във вампир?
— И на мен ми се иска да имах отговор — въздъхна Мередит, а тъмните й очи се засенчиха от болка. — Но нямам. Постоянно ме преследват кошмари за това. Но как бих могла да кажа какво бих направила, ако бях различна личност?
— Не питам това. Питам теб, личността, която си, ако си била обучена…
— Обучението промива мозъка — рече Мередит рязко. Самообладанието й всеки миг щеше да се пропука.
— Добре, забрави това. Щеше ли да се опиташ да убиеш Стефан, ако разполагаше с това оръжие?
— Нарича се бойно копие. А нас наричат — хората като моите близки, само че родителите ми са се отказали от призванието си — ловци убийци.
Около масата се чу общо ахване. Госпожа Флауърс наля на Мередит още билков чай от каната, поставена върху металната подложка.
— Ловци убийци — повтори Мат с явно удоволствие. Не беше трудно да се отгатне за кого си мисли.
— Можете да ни наричате по един или друг начин — продължи Мередит. — Чувала съм, че на запад се наричат убийци на вампири. Но тук се придържаме към традицията.
Елена внезапно се почувства като изгубено малко момиченце. Това беше Мередит, голямата й сестра Мередит, която изричаше тези думи.
— Но ти дори не издаде Стефан — прозвуча почти умолително гласът на Елена.
— Не, не го направих. И не, не мисля, че щях да имам смелостта да убия, когото и да било — освен ако мозъкът ми не е бил промит. Но аз знаех, че Стефан те обича. Знаех, че той никога няма да те превърне във вампир. Проблемът беше, че не знаех достатъчно за Деймън. Не знаех, че прекарвате толкова време заедно. Не мисля, че някой друг знаеше. — Гласът на Мередит бе изпълнен с болка.