Тогава видя изражението в кротките сини очи на възрастната жена и осъзна, че това, което е най-важно в момента, не беше истината или лъжата, нито равносметката, а просто да се успокои Мередит. Погледна към Стефан, докато все още прегръщаше приятелката си, и видя същото изражение и в неговите очи.
И това… я накара някак си да се почувства по-добре. Защото, ако наистина вече „нямаше тайни“, тя трябваше да разгадае чувствата си към Деймън. А това я плашеше много повече, отколкото да се изправи лице в лице с Шиничи, което само по себе си бе достатъчно красноречиво.
— Поне разполагаме с грънчарско колело — някъде тук — заговори госпожа Флауърс. — И с пещ зад къщата, макар че цялата е обрасла с вибурнум и орлови нокти. Преди правех саксии, които слагах пред пансиона, но децата идваха и ги чупеха. Мисля, че бих могла да измайсторя урна като тази, която Елена е видяла, ако може да ми я нарисува. Но може би е по-добре да почакаме да пристигнат снимките на господин Залцман.
Мат казваше само с устни нещо на Стефан. Елена не можа да го разбере, докато не чу гласа на Стефан в съзнанието си. Той казва, че Деймън му споделил преди време, че тази къща прилича на битак — можеш да намериш всичко, ако го търсиш достатъчно усърдно.
Деймън не си го е измислил! Мисля, че първо го каза госпожа Флауърс и всички започнаха да го повтарят!, изпрати му Елена телепатично послание, при това доста разпалено.
— Когато получим снимките — продължаваше да говори госпожа Флауърс оживено, — можем да помолим госпожа Сайтоу да ни преведе написаното върху делвите.
Мередит най-после се отдръпна от Елена.
— А дотогава можем само да се молим, че Бони няма да се забърка в някаква неприятност — заключи тя, възвърнала самообладанието си. — Веднага започвам.
Бони беше сигурна, че може да стои далеч от всякакви неприятности.
Беше сънувала странен сън — в който бе напуснала тялото си и заедно с Елена бе отишла на Острова на гибелта. За щастие, изглежда, това беше изцяло извънтелесно преживяване, а не нещо, над което трябва да размишлява и да се опитва да разгадае скритото му значение. Не означаваше, че тя е обречена или нещо подобно.
Освен това, успя да преживее още една нощ в тази кафява стая, а Деймън скоро трябваше да дойде и да я измъкне оттук. Но не преди тя да се сдобие със захарен бонбон. Или два.
Да, бе усетила вкуса на лакомството в историята от предишната нощ, но Марит беше толкова добро момиче, че чакаше първо да се навечеря, преди да изяде още един бонбон. Вечерята заемаше преобладаваща част от следващата история за семейство Дъстбин, в която тя се потопи тази сутрин. Но тя бе изпълнена с ужаса на малката Марит, която вкусваше първото си парче черен дроб от саморъчно уловена плячка. Бони побърза да отдръпне звездната сфера от слепоочието си, решена да не прави нищо, което би могло да я пренесе на някой човешки ловен участък.
Но след това съвсем импулсивно преброи парите си. Имаше пари. Знаеше къде е магазинът. А това означаваше… да отиде на пазар!
Когато наближи времето да ходи до тоалетната, тя успя да увлече в разговор момчето, което обикновено я придружаваше до външната тоалетна. Този път го накара да се изчервява толкова силно и толкова често да подръпва края на ухото си, че когато накрая го помоли да й даде ключа да отиде сама — та нали отлично знаеше пътя, — той отстъпи и й позволи да отиде, като само я помоли да побърза.
И тя наистина побърза — пресече улицата и се шмугна в малкия магазин, който ухаеше толкова силно на разтопен фъдж, пресни бонбони с карамел и други вкуснотии, които щеше да разпознае и със завързани очи.
Освен това знаеше какво точно иска. Представяше си го съвсем ясно от историята и вкусеното от Марит.
Захарният бонбон беше кръгъл като истинска слива, а тя бе усетила вкуса на фурми, бадеми, подправки и мед — и може би стафиди. Според историята щеше да струва пет соли, но за всеки случай Бони беше взела със себе си петнайсет от малките медни монети.
Когато влезе в магазина, тя се огледа предпазливо. Имаше доста клиенти, може би шест или седем. Едно момиче с кестенява коса носеше същата широка дреха като Бони и имаше изтощен вид. Бони пристъпи крадешком към непознатата и пъхна пет от медните си монети в напуканата ръка на момичето, като си мислеше — ето, сега и тя ще може да си купи захарен бонбон като мен; това би трябвало да я разведри. И наистина: момичето я дари с онази усмивка, с която мама Дъстбин често награждаваше Марит, когато направеше нещо хубаво.