Никакви извинения не можеха да прикрият фактите. Той бе наранил и изплашил Елена. Той я бе наранил. И вместо да й се извини, се бе опитал да изтръгне насила истината от нея заради егоистичните си стремежи.
А сега, гърлото й…
Погледът му се плъзна надолу до изящния наниз от червени капчици върху шията на Елена, където ножът я бе порязал, когато тя подскочи от страх, преди да се отпусне върху острието. Дали бе припаднала? Би могла да умре още в онзи миг, в ръцете му, ако не беше достатъчно бърз, за да отдръпне ножа.
Не спираше да си повтаря, че не се бои от нея. Че продължава да държи ножа несъзнателно. Но не си вярваше.
— Бях навън. Знаеш как ние, човешките същества, не можем да виждаме? — попита той. Осъзнаваше, че гласът му звучи равнодушно, без следа от разкаяние. — Все едно че през цялото време си обвит в памук. Елена, ние не можем да виждаме, да помирисваме, да чуваме. Рефлексите ми са като на костенурка и умирам от глад.
— Тогава защо не опиташ кръвта ми? — предложи тя неочаквано спокойно.
— Не мога — поклати глава Деймън, опитвайки се да не гледа мамещата рубинена огърлица, виеща се по деликатната бяла шия на девойката.
— Вече се порязах — промълви тя, а Деймън си помисли: Порязала се? Мили боже, това момиче е невероятно. Изрече го така, все едно е претърпяла малък инцидент в кухнята.
— Така че едновременно ще можем да проверим какъв е сега вкусът на човешката кръв за теб — додаде Елена.
— Не.
— Знаеш, че ще го направиш. Зная, че го осъзнаваш. Но не разполагаме с много време. Кръвта ми няма да тече вечно. О, Деймън — след всичко… едва миналата седмица…
Беше я гледал твърде дълго, знаеше го. Не само кръвта. Великолепната й златна красота, сякаш детето на слънчевия и лунния лъч бе влязло в стаята му и най-невинно го къпеше в светлината си.
Деймън изсъска, присви очи и стисна ръцете на Елена. Очакваше тя инстинктивно да се отдръпне, както когато я сграбчи отзад. Ала тя не помръдна назад. Вместо това нещо като нетърпелив пламък избухна в тези големи, малахитени очи. Устните й неволно се разтвориха.
Деймън знаеше, че е неволно. Имаше на разположение много години, за да научи как откликват младите жени. Знаеше какво означава, когато погледът й се спря първо върху устните му, преди да се вдигне към очите му.
Не мога отново да я целуна. Не мога. Начинът, по който тя ми въздейства, е обикновена човешка слабост. Тя не осъзнава какво е да си толкова млада и толкова невероятно красива. Някой ден щеше да го научи. Всъщност може по една случайност да я науча сега.
Сякаш прочела мислите му, Елена затвори очи. Отметна глава и преди да се усети, Деймън вече я държеше в прегръдките си. Тя му се отдаваше без остатък, показваше му, че въпреки всичко все още му вярва, все още…
… все още го обича.
Самият Деймън не знаеше какво ще направи, когато се наведе към нея. Умираше от глад. Гладът го разкъсваше като вълчи нокти. Караше го да се чувства замаян и объркан, загубил контрол и подвластен на изгарящото желание. Петстотин години вярваше, че единственото, което може да го засити, е пурпурният фонтан, бликнал от срязана артерия. Някакъв тъмен глас, идещ навярно от самия Дворец на Ада, му нашепваше, че можеше да направи това, което правят някои вампири, и да разкъса гърлото като върколак. Топлата плът може да засити човешкия глад. Какво да направи той, толкова близо до устните на Елена, толкова близо до кървящата й шия?
Две сълзи се отрониха изпод тъмните мигли и се плъзнаха надолу по страните й, преди да попият в златистата й коса. Преди да се усети, Деймън вкуси едната.
Все още девица. Е, това можеше да се очаква; Стефан все още бе твърде слаб, за да го вдигне. Ала циничната мисъл тутакси бе пропъдена от един образ, от няколко думи: дух, чист като току-що паднал сняг.
Той внезапно изпита съвсем различен глад, различна жажда. Единственото, което можеше да утоли тази нужда, беше наблизо. Отчаяно, нетърпеливо потърси и намери устните на Елена. И в същия миг осъзна, че губи целия си контрол. Това, от което се нуждаеше най-много, беше тук. Елена, макар да трепереше, не го отблъсна.
Толкова близо, той се къпеше в аурата й, златна като косата, чиито краища докосваше нежно. Зарадва се, когато тя потръпна от удоволствие, и той осъзна, че може да усеща мислите й. Елена излъчваше с невероятна интензивност, а телепатията бе единствената Сила, която му бе останала. Нямаше представа защо още я имаше, но я владееше. А в този момент искаше да я синхронизира с тази на Елена.