Да, но… но може би ги бе доказала в действие, помисли си Бони и цялата изтръпна. И навярно някой я бе видял и бе съчинил думите. Например би могъл да е онзи откачен тип, на когото тя даде пръстена си или гривната. Тя бе раздала обиците си на някакви хора, които носеха табели. Табели, на които пишеше: ПОЕЗИЯ ЗА ХРАНА.
През останалата част от вечерята Бони ровеше из храната си с вилицата, без да я гледа, веднъж схруска нещо, а след това трябваше да реши дали да го изплюе в кърпичката, или да го преглътне, без да го дъвче.
След това момичетата бяха отведени под строй в друга сграда, пълна със сламеници, по-малки и не толкова удобни като този в странноприемницата на Бони. Сега не можеше да си прости, че е напуснала онази стая. Там поне беше в безопасност, даваха й храна, която ставаше за ядене, и дори имаше развлечения — спомняше си с копнеж за историите на семейство Дъстбин, които сега й се струваха страхотни, а освен това имаше надежда, че там Деймън ще я намери. Сега нямаше нищо.
Но изглежда, Ерин имаше някакво хипнотично въздействие върху момичетата наоколо или те всички бяха възторжени последователки на Алиана, защото, когато изкрещя: „Къде има сламеник? В моята спалня има ново момиче. Да не мислите, че ще спи върху голия под?“ — не след дълго един мръсен сламеник, предаван от ръка на ръка, се озова в „спалнята“ на Ерин — няколко сламеника, разположени в средата, събрани откъм мястото за главите. В замяна Ерин им връчи смачканата кърпа, която Бони й бе дала.
— Споделяй, когато имаш какво — заяви твърдо тя, а Бони се зачуди дали не смяташе, че това също е част от посланието на Алиана.
Разнесе се пронизително изсвирване.
— Десет минути до изгасването на светлините! — прокънтя дрезгав глас. — Всяко момиче, което не е върху сламеника си след десет минути, ще бъде наказано! Утре е ред на секция В.
— Страхотно! Всички ще оглушеем, преди да ни продадат — промърмори Ерин.
— Преди да ни продадат? — повтори Бони глупаво, въпреки че знаеше какво ще се случи от още първия миг, когато разпозна помещението като склад за роби.
— Няма да рухна и да изпадна в истерия — заяви Бони с цялата смелост, на която бе способна. — Мислех да попитам как ще ни продадат. Дали ще бъде на един от онези ужасни публични пазари, където трябва да стоиш пред тълпа само по риза?
— Да, това правят с повечето — заговори с мек глас едно младо момиче, което бе плакало тихичко по време на цялата вечеря. — Ето тези от нас, които ще изберат като по-специална стока, ще трябва да почакат. Ще ни изкъпят и ще ни облекат в специални дрехи, но само за да изглеждаме по-представителни за пред клиентите. Така че клиентите да могат да ни огледат по-отблизо. — Момичето потрепери.
— Плашиш новото момиче, Маус — скара й се Ерин. — Наричаме я Маус, защото винаги е изплашена, точно като мишка — обясни на Бони.
Деймън!, закрещя вътрешно Бони.
Деймън се бе наконтил в новата си униформа на капитан на стражата. Беше хубава, издържана изцяло в черно, само звездите на пагоните бяха в малко по-светъл нюанс (дори Деймън призна, че е нужен малък контраст). Имаше и пелерина.
Освен това отново беше завършен вампир, толкова силен и уважаван, както мечтаеше. За миг просто се наслади на чувството за добре свършена работа. После доказа вампирската си мощ, като внуши на Жезалин, която бе на горния етаж, да потъне в дълбок сън, докато той разпростираше пипалата на Силата из цялото Тъмно измерение, за да разбере какво става в различните райони.
Жезалин… ето това беше дилема. Деймън имаше чувството, че би трябвало да й остави бележка или нещо подобно, но не беше съвсем сигурен какво да напише.
А и какво би могъл да й каже? Че си е отишъл? И сама щеше да види. Че съжалява? Е, очевидно не съжаляваше чак толкова, че да избере да остане. Че има работа някъде другаде?
Почакай. Това можеше да мине. Ще й каже, че трябва да проверява дали всичко на територията на замъка е наред, а това няма как да стане, ако не излезе. Ще я увери, че ще се върне… скоро. Много, много скоро.
Деймън притисна език към кучешките си зъби и усети точно желаната от него острота и дължина. Беше готов наистина да се развихри с пълна вампирска програма. Искаше да ловува. Разбира се, в двореца имаше толкова много вино „Черна магия“, че когато спря един прислужник и помоли да му донесат малко, той му донесе двулитрова бутилка. Пийваше с удоволствие по чаша или две, но това, което наистина искаше, бе да излезе на лов. И не на лов за някой роб и със сигурност не за животно. А и нямаше намерение да броди из улиците, разчитайки на шанса да се натъкне на някоя благородна дама, която да опознае по-добре.